Читать «Призрачен следобед» онлайн - страница 2

Накрая идва и той. Износените му черни кубинки стържат по асфалта на алеята. Панталоните му са от черен промазан плат. Стратегически е облякъл мърляво черно поло с дълги ръкави, навити малко до под лактите. Подстрижката му е по войнишки къса, лицето — изпито и изсъхнало, по бузите му е набола три-четиридневна остра четина. Очите му са лешниковокафеви, блестят трескаво и бледата още светлина на уличните лампи се отразява в тях като миниатюрен пожар. Той спира край магазина, зазяпва се във витрината. Продавачката съзнателно не го забелязва, а бабанката нощна смяна демонстративно си намира работа по-близо до вратата. Онзи се поколебава, отминава ги и се потътря по алеята край блока. Завива в храстите, заобикаля край фургона и излиза при тийнейджърите. Навежда се, говори тихо с тях, ръкомаха, но и те не го забелязват. Накрая им обръща гръб, тръгва по другата алея и спира пред втората пейка.

— В казарма съм — казва безизразно. — Трябват ми още петдесет стотинки за билет…

Аз лежа на тази пейка. Синият брезентов сак ми убива под бузата, но нямам сили дори да се преместя. Гаденето приижда на вълни, киселина се надига в гърлото ми и градинката се върти наоколо — бавно, зловещо, болезнено. Просто вирус, е казала лекарката в поликлиниката, местен летен грип, който съм прихванал. Нищо фатално. Минава за ден-два. Но от това не ми става по-добре, напротив — само ми се приисква да умра веднага, а не да се мъча в агония с дни. Времето се точи безумно бавно. Чакам влак, предстои ми кошмарно пътуване към дома… Нямам сили дори да се запитам как ще го издържа — или как ще занеса до гарата сякаш пълния с олово багаж.

— Не ти искам левче… — проточва онзи.

Мога да го съжаля, нищо по-лесно. Но просто нямам пари. Последните си стотинки съм дал за кутийката портокалов сок, сега захвърлена празна до пейката.

— Просто нямам — промърморвам едва-едва.

— А огънче?

— В сака, в джоба — като по чудо, става ми малко по-добре. Въртележката на градинката спира. Направо ми се счува глас на панаирджия, който приканва публиката за следващия тур, но засега имам минута-две покой… Понадигам се.

Онзи се навежда, рови в джоба, намира запалка. И цигари. Взима си без да пита. Ръцете му неудържимо треперят, докато запалва. Присяда до мен.

— Кво ти е? — пита.

Махвам слабо с ръка и успявам да спусна крака на земята. Поне за малко пристъпът е отминал. Благодарен съм на боговете за този миг отдих. И аз си взимам цигара.

— Как тъй нямаш пари? — пита и се озърта.

— Свърших ги — свивам полека рамене. — Наистина нямам.

Той бърка в джоба си със свободната си ръка.

— Лъжеш! — казва. И ми забива нож в гърба.

Никой не ни забелязва, докато той ме обляга на рамото си и после ми полага пак да легна. Кръвта ми изтича и се събира на черна в здрача локва под пейката. Но поне вече не ми се гади и градинката не се върти.

Той преравя сака, открива портфейла, трепери целият… Но наистина няма пари!

— Гадняр! — изсъсква и става. Затичва се, провира се през храстите, излиза на булеварда, камионът го помита. Свирят спирачки.