Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 95

Отначало помислих, че Сенч е разтревожен или дори ядосан. Не бях го чувал да мърмори толкова дълго. Едва не падна от седлото, когато през пътеката претича една катерица и конят се подплаши. Пресегнах се и хванах юздите.

— Добре ли си? Какво има?

Той поклати глава.

— Нищо. Ще се оправя, когато стигнем лодката. Не бива да спираме. Съвсем близо сме вече. — Бледата му кожа бе придобила сивкав оттенък и забелязах, че се полюшва в седлото.

— Да си починем малко — почти му се примолих.

— Ще изпуснем отлива. А и почивката няма да ми помогне. Трябва да продължаваме. Довери ми се, момчето ми — добави той задъхано. — Познавам си възможностите и не съм толкова глупав, че да ги надхвърлям.

Така че продължихме. Стараех се да яздя по-близо до него за да му се притека на помощ, ако се наложи. Шумът на прибоя се усилваше, а пътеката ставаше все по-стръмна. Скоро се озовах отпред и трябваше да водя.

Излязохме от шубрака и се озовахме на тесен пясъчен бряг.

— Слава на Еда, тук са — прошепна зад гърба ми Сенч. Видях малка лодка, полюшваща се до брега, недалеч от нас. Един от мъжете до нея ни забеляза и размаха шапката си.

Когато се приближихме, Сенч ме остави при конете и се качи на лодката. Не горях от желание да се кача и аз. Опитах се да се пресегна с вътрешните си сетива към конете, за да проверя дали имат нужда от нещо. За пръв път в живота си открих, че съм твърде изморен, за да се получи. Просто не можех да се съсредоточа. Чак сега забелязах, че юздите им са покрити с плътен слой от сол и ситен морски пясък. Какво щях да кажа на Бърич? Дали нямаше да ми се скара? Това беше последната ми мисъл преди да тръгна към лодката.

10

Разкрития

Времето и вълните не чакат никого. Това е една безкрайно стара поговорка. Моряците и рибарите я използват, когато искат да кажат, че пътят на кораба е предопределен от океана, а не от човешките желания. Но понякога, докато чакам да изстине чаят и съм обзет от философско настроение, се замислям над нея. Вълните не чакат никого и това е истина. Но времето? Дали времето, в което съм бил роден, не е чакало точно моята поява? Не се ли подреждат едно след друго събитията, както зъбчатките в голямото колело на Сейнтанския часовник, насочвайки живота ми в нужната посока? Не си въобразявам, че животът ми е изиграл историческа роля. Но въпреки това, ако не се бях родил, ако родителите ми не се бяха поддали на зова на плътта, толкова неща щяха да са съвсем различни. Толкова много. По-добри? Не мисля. Интересно, казвам си понякога, откъде се вземат тези мисли? Дали от лекарствата в кръвта ми? Щеше да е чудесно, ако можех да се посъветвам за това със Сенч — поне още веднъж.

В късния следобед някой ме сръга да се събуждам.

— Господарят те вика — чух и разтърках очи. Над главата ми прелитаха чайки, усещах мириса на свежия морски вятър, а полюшването на кораба веднага ми подсказа къде се намирам. Изправих се, позасрамен, че съм заспал, без да проверя дали Сенч е по-добре. Забързах към кърмата. Намерих го приведен над една съвсем миниатюрна маса. Разглеждаше разстланата пред него карта, но това, което привлече вниманието ми, бе чинията с пушена риба. Той ми махна да се възползвам от нея както намеря за добре, без да откъсва поглед от картата. Имаше и сухари и очукана манерка с кисело вино. Не си бях дал сметка колко съм гладен, докато не се нахвърлих лакомо на рибата. Докато остъргвах дъното на чинията с последния сухар, Сенч попита: