Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 88

Тъкмо привършвах втората купа, когато дочух тихи забързани стъпки. Обърнах се с най-разоръжаващата усмивка, на която бях способен, надявайки се тукашният готвач да е точно толкова гостоприемен, колкото и бъкипският. Но влязлата беше млада прислужница, наметната небрежно с одеяло, под което притискаше повито бебе. Видях, че плаче, и извърнах смутено поглед.

Без да ми обръща внимание, жената остави бебето на масата и отиде да сипе в една купичка студена вода, като през цялото време шепнеше уплашено. След това се наведе над бебето и му заговори:

— Хайде, миличко, хайде, малкото ми агънце. Ето, пийни си водичка. Хайде, миличко, поне една глътчица. Моля те, отвори си устенцата.

Изглежда, срещаше съпротива, защото насила се опита да разтвори устата на бебето. Не можех да откъсна очи от тази мъчителна сцена. Освен това ми се струваше, че използва много повече сила, отколкото би употребила някоя майка спрямо детето си. Тя наклони купичката, чух гъргорещ звук и след това кашлица. Скочих изплашен и в този момент от вързопа се показа главата на малко кученце.

— О, то пак се задави! Нима ще умре? Моето малко кученце умира и никой не го е грижа. Непрестанно скимти, а аз дори не зная какво му е.

Тя притисна кучето към гърдите си, а то продължаваше да хърка, полузадушено. Ако не чувах мъчителното свистене, с което въздухът напускаше ноздрите му, щях да се закълна, че ще издъхне в прегръдките й. Черните му лъскави очички срещнаха моите и аз почувствах едновременно силната паника и уплаха, които го бяха завладели.

„Спокойно“ — опитах се да му внуша.

— Почакайте малко — чух собствения си глас. — С нищо не му помагате, като го стискате толкова силно. Та то едва диша. Поставете го тук. Развийте го. Нека само да реши как му е най-удобно. Ето, дайте на мен. Животинчето има нужда от свобода.

Беше с една глава по-висока от мен и за момент ми се стори, че ще се наложи да й го издърпам със сила. Но тя ми позволи да взема малкия вързоп от ръцете й и да освободя кученцето от няколкото ката плат. Поставих го на масата.

Малкото животно изглеждаше ужасно измъчено. То се изправи, но главата му веднага увисна. От муцунката му се стичаше гъста слюнка, а коремчето му беше твърдо и надуто. То разтвори уста и за миг мернах острите му зъбки. Езичето му беше зачервено от продължителното повръщане. Жената изпищя и понечи отново да го сграбчи, но аз я спрях решително и дори малко грубичко.

— Не го пипайте! — рекох й нетърпеливо. — Опитва се да повърне нещо, което не може да слезе надолу по червата.

— Да повърне ли? — попита тя.

— Ами да, така изглежда. Възможно ли е да е намерило отнякъде птича кост?

Тя ме погледна уплашено.

— Рибата… рибата беше със съвсем тънки кости.

— Риба ли? Кой идиот му е дал риба? Прясна ли беше, или развалена? — Бях виждал умиращи кучета на брега на морето, които се бяха задавили с рибена кост, и знаех, че шансовете му да оцелее са нищожни.