Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 82

— Ето го — това е Фиц. Ей, Фиц! Ситсуел казва, че те викали! Искрен наредил незабавно да се явиш при него. Леон не бил добре. Хендс, погрижи се за Сажда.

Почти усещах как лелеяната вечеря ми се изплъзва. Но вместо това въздъхнах и се усмихнах любезно на Ситсуел, както ме беше учил Бърич. Съмнявам се, че той въобще забеляза усмивката ми. За него аз бях само човек, когото да повика и да отведе на нужното място в този хаотичен ден. Той ме отведе до покоите на принца и си тръгна. Почуках на вратата и един от стражите ми отвори незабавно.

— Слава на Еда, че дойде. Влизай. Горкото животно не иска да хапне нищо и принцът е сигурен, че е нещо сериозно. Побързай, Фиц.

Мъжът носеше герба на принца, но не го познавах. Изненадващо бе колко много различни хора знаеха името ми, без никога да съм разговарял с тях. В съседната стая принц Искрен нареждаше на някого на висок глас какви дрехи да му приготвят за вечерта. Но не той ме интересуваше сега, а Леон.

Приближих се до него и без да губя време, надникнах в ума му — сега Бърич беше далеч и не можеше да ми попречи. Леон вдигна тежката си глава и ме изгледа. Беше му горещо, очевидно скучаеше и жадуваше за просторни поля и весел лов.

За всеки случай приклекнах до него, погледнах му зъбите и опипах корема му, но това бе по-скоро за пред другите. После се почесах зад ухото и казах на човека, който ме бе придружил:

— Нищо му няма. Просто не е гладен. Хайде да му дадем вода и да почакаме да огладнее. А тази храна я отнесете, че ще се развали от топлото и ако я изяде, наистина ще се разболее. — Посочих препълнената с месо купа, оставена до муцуната на кучето, при вида на която стомахът ми отново се обади. Не зная за Леон, но аз с радост бих се нахвърлил на тези остатъци от гощавката. — Как мислите, дали в кухнята ще намерят нещо прясно за него? Нещо, което по-скоро да посъбуди апетита му?…

— Фиц? Ти ли си — чу се гласът на принца. — Какво му е на Леон?

— Ще ида да проверя — увери ме мъжът, разбивайки надеждите ми сам да отскоча до кухнята и да намеря нещо вкусно за хапване. Приближих се до вратата за съседната стая.

Принцът тъкмо бе излязъл от ваната и един прислужник го загръщаше с кърпа.

— Как е Леон?

Типично за Искрен. От седмици не бяхме разговаряли, но той не си губеше времето в приветствия. Сенч твърдеше, че това била една от слабите му страни, защото пропускал възможността да внушава на хората колко са важни за него. Принцът вероятно мислеше, че ако с мен се е случило нещо важно, някой ще му го съобщи. В него имаше някаква грубовата чистосърдечност, която харесвах, и вкоренена вяра, че нещата от само себе си винаги вървят към по-добро.

— Нищо му няма, господарю. Мисля, че е прегрял от пътуването. Нека преспи на хладно, да пие вода и да хапва по малко и утре ще се оправи.

— Чудесно. — Искрен се наведе да си избърше краката. — Сигурно както винаги си прав, момче. Бърич каза, че страшно разбираш от кучета, а аз имам вяра на стария воин. Но се притесних, Леон е тъжен и унил, а пък винаги е имал страхотен апетит. — Наистина изглеждаше разтревожен, сякаш в стаята му имаше болно детенце. Не знаех какво да кажа.