Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 8

— Тук не разполагаме с кой знае какви условия, но като се върнем в Бъкип, ще ти намерим по-уютно местенце. Е, засега поне ще си на топло и безопасно. — Той се изправя и ни оглежда от високо. — Коне, кучета и ловни соколи, Рицарин. Твои са, а ги наглеждам от години, и мисля, че го правя добре. Но виж, този твой копелдак май ще ми дойде малко отгоре.

Не зная дали говори на мен. Гледам го изпод одеялото, как се отдалечава, като продължава да си мърмори. Помня добре онази първа нощ, топлината на кучетата, бодливата слама и че накрая все пак заспах и прегърнах кутрето. Помня как сънят ми се смеси с неговия и как преследвах някаква невидима, богата на примамливи миризми плячка, която в края на краищата ми се изплъзна.

Ала след този сън спомените като че ли малко започват да се объркват. Поне денят след първата нощ със сигурност не е оставил толкова ясен отпечатък в спомените ми.

Виждам се как всяка сутрин си проправям път през локвите в двора от конюшнята към кухнята. Понякога там е пълно, а върху огъня е поставено поредното току-що одрано животно. По-често няма никого и хапвам от това, което е оставено по масата, като естествено го споделям великодушно с кученцето, което бързо се е превърнало в мой неразделен спътник. В кухнята влизат и излизат познати и непознати, хранят се, пият и ме оглеждат с нескрито любопитство, с което вече съм свикнал. Повечето от мъжете носят груби дрехи, наметала и гамаши и са грубовати, привикнали към суров живот и дисциплина. Присъствието ми обаче кара някои от тях да се чувстват неудобно. Постепенно свиквам с това, че разговорът се оживява веднага, щом затворя вратата след себе си.

Бърич присъства неизменно във всеки един от онези дни, като наглежда еднакво загрижено конете и мен. Грижи се да съм сит и облечен и да получа полагащата ми се порция упражнения, която се изразява в топуркане след него, докато обикаля из конюшнята. От всичко най-добре си спомням моето кутре, Носльо. Има червеникава козина и мършаво телце, към което се притискам всяка вечер, докато споделяме топлината си. Очите му са зеленикави, носът му е с цвета на сварен дроб, а вътрешността на устата му е яркорозова, с черни петна. Когато не ядем в кухнята, се боричкаме на двора или се ровим из сламата в конюшнята. Такъв е този мой свят от най-ранните спомени. Кой знае защо, той е свързан с ветрове и виелици, макар все някога зимата да е трябвало да свърши.

Помня добре един друг момент от онова далечно време, макар и не с такива ярки подробности. Картината сега е малко размътена по края, като голям гоблен, окачен на стената в задимена стая. Спомням си, че ме събуждат от сън между кучетата и че съм осветен от жълтеникавото сияние на фенера. Двама мъже са се навели над мен, но зад тях се е изправил Бърич и това прогонва страховете ми.

— Видя ли, че го събуди — казва единият и веднага го познавам — принц Искрен, набитият мъж от топлата стая в деня на пристигането ми.