Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 79

— Моля за прошка — отвърнах тихо.

— Казах да ме оставите на мира! — продължи да мърмори жената. — Ама че глупак.

Реших, че ще е най-добре да послушам съвета й, въпреки че бях смутен и объркан. Малко след това чух да надуват рог и колоната потегли, за което можеше да се съди по вдигналите се далеч пред нас облаци прах. Измина още известно време преди конете пред нас да се размърдат. Хендс даде знак и ние също поехме по пътя. Свирнах тихичко на Сажда и тя наостри уши, готова да следва всяка моя команда.

Помня добре този ден. Помня прашната завеса, увиснала във въздуха, и как двамата с Хендс разговаряхме тихо, но когато за момент забравих къде съм и се изсмях, лейди Дайми ме сгълча гневно с думите „Я тихо там!“. Помня също синьото небе, прекрасната гледка към морето от върха на първия хълм и уханието на цветя, което се носеше откъм полето. Спомням си пастирчетата, които ни гледаха и се кискаха — бяха се покатерили на една висока каменна стена и полюшваха мургавите си крачета.

През деня спирахме на два пъти, за да се поразтъпчем и да напоим конете. Лейди Дайми нито веднъж не се показа от носилката, затова пък измърмори иззад завесите, че трябвало да се сетя да й донеса вода. Прехапах устни и побързах да изпълня заръката. Това беше единственият случай, в който завързахме разговор. Спряхме когато слънцето все още бе над хоризонта. Двамата с Хендс разпънахме павилиона на възрастната дама, докато тя вечеряше в носилката си от кошница с печено дивечово месо, сирене и вино, които предвидливо си беше осигурила. За нас с Хендс имаше войнишки порции — корав хляб, твърдо сирене и сушено месо. Още преди да се нахраня, лейди Дайми ме повика и настоя да я придружа до павилиона. Когато се показа от носилката, отново бе цялата усукана, сякаш навън бушуваше виелица. Докато се подпираше на ръката ми и креташе край мен, усетих неприятната миризма на прах, плесен и парфюм, подправена с едва доловим мирис на урина. Освободи ме пред вратата на павилиона, но ме предупреди, че имала нож и щяла да го използва, ако дръзна да вляза вътре и да я обезпокоя.

— Зная добре как да го използвам, младежо! — заплаши ме възрастната дама.

За двама ни с Хендс леглата и спалнята бяха същите, каквито и за останалите войници — меката трева и наметалата ни. Но нощта бе приятна, а и ние си запалихме огън. Хендс се посмя здравата, когато му разказах за заплахите на лейди Дайми, и известно време бях обект на закачките му относно предполагаемата ми страст към нея. Накрая дори се сборичкахме и тя ни сгълча, че сме й пречили да заспи. Когато се умирихме, Хендс шепнешком ми разказа, че никой не ми завиждал за задължението и че всички, които били пътували със старата дама, били подлагани на подобни изпитания. Предупреди ме също, че най-трудната част предстои, но категорично отказа — макар да се задъхваше от смях — да ми обясни в какво ще се състои тя.

Събудих се призори от цвърченето на птиците и нетърпимата воня от препълненото нощно гърне, оставено пред вратата на павилиона на лейди Дайми. Доста усилия ми струваше да задържа малкото останало в стомаха ми от късната вечеря, докато изсипвах съдържанието на гърнето и го почиствах. По това време тя вече крещеше иззад завесата, че все още не съм й донесъл вода — и студена, и топла — и че не съм й направил кашата, чиито съставки бе оставила отвън. Хендс изчезна към огъня на ратниците, като ме остави да се справям както мога с моята тиранка. Докато успея да й поднеса закуската и да изслушам безброй упреци, останалата част от процесията почти беше готова за път. Но възрастната дама не позволи да съберем павилиона й, докато не се премести на безопасно място в носилката. Успяхме да се справим с трескава бързина и когато накрая с облекчение яхнах Сажда, установих, че не съм имал време да сложа в устата си нито залък.