Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 73

И така, заехме се с маниерите, които според Бърич, другите деца възприемали дори само като се навъртали около възрастните: първи аз трябва да поздравявам, когато срещна някого, или ако вляза в стая, където има хора, а да си тръгвам, без да се сбогувам, не е възпитано. Трябва да наричам хората по име, а ако са по-възрастни и по-издигнати от мен, каквито ще бъдат повечето хора от свитата по време на пътуването, да добавям и титлата им. След това какво трябва да правя, преди да изляза от стаята. Накрая стигнахме до поведението на масата. Да внимавам къде ми е мястото, кой е настанен на челно място, да се храня със същата бързина като него, да следя тостовете и да не отпивам преди другите. Да поддържам разговор със съседите и да слушам внимателно, когато ме заговорят. И така нататък. И така нататък. Докато накрая не започнах да си мечтая за няколко часа работа с такъмите. Забелязал, че се разсейвам, Бърич ме сръга в ребрата.

— Гледай това също да не го правиш. Приличаш на идиот, като седиш и кимаш с празен поглед. Не си въобразявай, че никой няма да го забележи. И не се блещи така, когато те поправям. Седни изправено и си придай любезно изражение. Не тази глуповата усмивка. Ах, Фиц, какво ще правя с теб? Как да те пазя, като ти сам викаш „ела мечко, изяж ме“? И защо ли въобще си им притрябвал?

Последните два въпроса издадоха истинските му притеснения. Май наистина бях малко глупав, за да не ги забележа. Не той заминаваше, а аз. Без никаква уважителна причина изборът им да падне върху мен. За пръв път, откакто се познавахме, нямаше да може да ме наглежда и пази. А от смъртта на баща ми не беше минало чак толкова много време. Бърич сигурно се питаше дали някой не подготвя още един подобен фатален удар. Представих си какво щеше да е за него, ако се окаже, че съм „изчезнал“. Въздъхнах, сетне побързах да добавя с небрежен глас, че най-вероятно им трябва още някой, който да наглежда конете и да изпълнява прищевките на благородниците. Искрен не тръгваше без своя, верен вълкодав Леон. Само преди два дни ме бе похвалил колко добре се грижа за него. Разказах за това на Бърич и забелязах, че на лицето му се изписва облекчение. Темата неусетно се прехвърли от маниерите към правилните грижи за кучето на принца. И ако уроците по маниери бяха досадни, тези бяха просто непоносими. Когато той най-сетне ме освободи, си тръгнах с олекнали крака.

Останалата част от деня ми беше като в мъгла, което ми спечели няколко забележки и дори пошляпване от страна на Ход. Накрая тя поклати глава, въздъхна и ми каза да си вървя и да се върна, когато мислите ми отново са в учението. Изслушах я с нескрита радост. Мисълта, че ще напусна Бъкип и ще пътувам, ме изпълваше с трепетно очакване. Все още не знаех причината, поради която ме бяха избрали, но не се съмнявах, че Сенч ще разполага с нужния отговор. По суша ли ще пътуваме, или по море? Пътищата до Нитбей не бяха от най-добрите, както бях чувал, но това не ме безпокоеше. Двамата със Сажда все още не бяхме излизали на продължителен поход. Но пътуване по море, с истински кораб… Затичах към крепостта по една пътека, която минаваше през скалистия хълм. Единствената растителност бяха няколко прегърбени от постоянния вятър брези и нисък храсталак. Слънцето и лекият ветрец играеха с короните на храстите и мятаха стрелкащи се сенки по пътеката. Вдигнах очи, заслепен от светлината, и когато отново погледнах пред себе си, на пътеката пред мен стоеше кралският шут.