Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 28

Една сутрин, когато бях на десет, си играех под масата на Голямата зала. Беше още рано и след продължилото до късно през нощта празненство в залата цареше спокойствие. Бърич се беше напил до забрава. Почти всички — господари и прислуга, бяха още в леглата и кухнята още не беше отворила врати, за да приеме сутрешните гладници. Масите на Голямата зала бяха отрупани с остатъци от късната гощавка. Имаше купи с ябълки, чинии с лоясало месо, резенчета сирене — накратко, изобилие за едно малко момче. Кучетата вече бяха отмъкнали по-големите кокали и бяха оставили на кутретата да се боричкат за дребните. Бях си взел една чиния с лакомства под масата и я споделях щедро с кученцата край мен. След смъртта на Носльо внимавах Бърич да не ме заподозре в привързаност към което и да било от тях. Все още не разбирах кое го бе разгневило тогава, но не исках да рискувам живота на някое невинно пухкаво създание, само за да узная истината. Тъкмо подавах къс месо на едно кутре, когато чух стъпки по покрития с червен килим под на Залата. Двама мъже тихо обсъждаха нещо.

Взех ги за прислужници от кухнята, дошли да почистят. Показах се изпод масата, за да попълня запасите си от храна, преди да се захванат за работа.

Но двамата, които спряха и ме погледнаха втрещено, не бяха прислужници. Пред мен стоеше старият крал — моят дядо, а на крачка зад него бе спрял принц Славен. Ако се съдеше по подпухналите му очи, все още не беше преодолял последствията на шумната нощ. Зад тях подскачаше шутът на краля, който замръзна и се ококори в мен с престорено изражение на почуда и уплаха. Беше наистина чудато същество, с бледа сипаничава кожа и кой знае защо, не смеех да го погледна. За разлика от принца, крал Умен беше съвсем бодър, с ясен поглед, гладко сресана коса и брада и безупречни одежди. За миг той ме изгледа изненадано, после въздъхна:

— Виждаш ли, Славен, стана точно както ти казвах. Възможността ти се предоставя сама, достатъчно е само да я видиш и да се възползваш от нея. Пропуснеш ли и обаче, втора може и да няма. Защото младостта, с нейната неизчерпаема енергия, за съжаление не е вечна.

Той ме заобиколи, като продължаваше да говори, а Славен ме изгледа навъсено с кръвясалите си очи. Небрежно махване на ръката трябваше да ми подскаже, че съм нежелан тук. Кимнах, че съм разбрал, но все пак огледах масата и прибрах две сочни ябълки. Тъкмо вдигах чинията, когато кралят внезапно се обърна и ме посочи. Кралският шут замря в комична имитация на жеста му. Аз застанах като вкопан.

— Погледни го — произнесе старият крал. Славен ме погледна. Не смеех да мръдна.

— Какво мислиш за него?

Принц Славен изглеждаше смутен.

— За него ли? Това е Фиц. Копелето на Рицарин. Дошъл е да открадне нещо, както винаги.

— Глупак — рече с усмивка кралят. Шутът помисли, че става дума за него и се усмихна угоднически. — Да не си си запечатал ушите с восък? Не чуваш ли нищо от онова, което ти казвам? Не исках да ми казваш кой е това, а какво смяташ да правиш с него. Погледни го само — млад, кипящ от жизненост, силен. Във вените му тече също толкова кралска кръв, колкото и в твоите, само дето се е родил на друго място. Е, какво е той според теб? Оръдие? Оръжие? Приятел? Враг? Или ще го оставиш да се навърта наоколо, докато някой реши да го използва срещу теб?