Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 131

— Опитвам се — тросна ми се той. — Не е толкова лесно да го изразиш с думи. Дори не съм сигурен дали трябва да говоря за това с теб. Това съвет ли е, или намеса? Но всъщност уроците ти още не са започнали. Та ето какво ще ти кажа. Постарай се пред него. Не му отвръщай. Проявявай уважение и вежливост. Слушай каквото ти казва и се старай да го запомниш колкото се може по-бързо.

— Не съм възнамерявал да постъпвам другояче — посочих аз, но виждах, че не ме е извикал за това.

— Зная, Фиц! — Той въздъхна, опря лакти на масата и стисна слепоочията си, сякаш го мъчеше главоболие. Отдавна не го бях виждал толкова развълнуван. — Преди доста време разговарях с теб за… една магия. За Осезанието. За общуването с животните и за това, че може да станеш като тях. — Той млъкна и се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ни подслушва. След това се наведе към мен и заговори още по-тихо: — Пази се от това. Постарах се да ти внуша, че е нещо срамно и грешно.

Зная, че не си съгласен с мен, макар да не си ми го казвал. На няколко пъти те улавях, че се ровичкаш из неща, които свестен човек не би докоснал. Казвам ти, Фиц, предпочитам да те видя… да те видя „претопен“. Да, не ме гледай така уплашено и не си помисляй да се захващаш с подобно нещо. Та същото важи и за Гален… да не си му споменал за подобно нещо. Дори не си го помисляй, когато си край него. Вярно, не съм от тези, които знаят много за Умението и как действа. Но понякога… понякога, когато баща ти ме „докосваше“, имах чувството, че знае какво се крие в сърцето ми и че дори вижда неща, които съм заровил дълбоко в себе си.

Изведнъж лицето му се покри с руменина и видях, че в очите му блестят сълзи. Той отново се извърна към огъня и почувствах, че сме стигнали до същината на разговора. До това, което трябва, а не което иска да каже. Усещах в него някакъв дълбоко вкоренен страх, който той не желаеше да забележи. Друг на негово място вероятно би трепнал в този момент.

— Боя се за теб, момчето ми. — Говореше на камъните на огнището, а гласът му бе толкова треперлив, че чак се стреснах.

— Защо?

Простичкият въпрос дава най-много възможности, ме бе учил Сенч.

— Не зная дали той ще го забележи в теб. Нито как ще постъпи тогава. Чувал съм… не. Не зная дали е истина. Имаше една жена, по-точно девойка. Тя умееше да се разбира с птиците. Живееше сред хълмовете на запад оттук и местните хора твърдяха, че можела да повика ястреб от небето. Всички й се възхищаваха и повтаряха, че това е дарба. Носеха й болни патици или кокошки, внезапно спрели да снасят. И тя ги лекуваше. Но после се намеси Гален. Каза, че тя била изчадие и че ще бъде грях да продължи да живее и да остави потомство. И една сутрин я намериха пребита до смърт.