Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1146

— Шуте? — Тихо го повиках аз.

Той бавно изплува от сенките и се изправи пред мен със сведени очи.

— Ваше величество — промълви шутът. — Опитах се. Но не мога да се сдържа. Просто не мога да я оставя тук…

Безмълвно кимнах. Долу до подиума Нощни очи нададе вой. Шутът погледна към него, сетне отново към мен. На лицето му се изписа объркване.

— Милорд? — попита той.

Пресегнах се към нишката на Умението помежду ни и я намерих. Той се вцепени, докато се мъчеше да разбере. Приближи се и седна до мен. Погледна ме, сякаш можеше да види какво се крие зад кожата на Искрен.

— Това не ми харесва — каза шутът накрая.

— И на мен — съгласих се аз.

— По-добре да не зная.

Известно време седяхме в мълчание. После той протегна ръка и помете шепа камъчета от подиума около крака на дракона. Погледна ме и все още с известна колебливост извади длетото изпод ризата си. За чук му служеше един камък.

— Това е длетото на Искрен.

— Зная. На него вече не му трябва, а моят нож се счупи. — Шутът внимателно приближи острието към скалата. — А и така става много по-добре. — Той започна да дяла камъка.

— Тя изсмуква силите ти — тихо отбелязах аз.

— Зная. — Още един удар. — Бях любопитен. И мястото, където я докоснах, продължава да я боли. — Шутът премести длетото си. — Мисля, че й дължа нещо.

— Шуте, тя може да вземе всичко, каквото й предложиш, и това пак да не е достатъчно.

— Откъде знаеш?

Свих рамене.

— Това тяло знае.

Той докосна току-що издяланото място с посребрените си пръсти. Потръпнах, ала не усетих девойката да изпитва болка. Тя взе нещо от него. Но шутът не притежаваше Умението да я оформя с длани. Онова, което й бе дал, стигаше само да я измъчва.

— Напомня ми за голямата ми сестра — сякаш на себе си каза той. — Косата й беше златиста.

Смаяно мълчах.

— Иска ми се пак да я видя — без да поглежда към мен, прибави шутът. — Някога тя ужасно ме глезеше. Иска ми се пак да видя цялото си семейство. — Говореше замечтано и разсеяно плъзгаше пръсти по издялания камък.

— Шуте? Ще ми позволиш ли да опитам?

На лицето му се изписа почти ревност.

— Тя може да не те приеме — предупреди ме той.

Усмихнах му се. Усмивката на Искрен, през буйната му брада.

— Помежду ни има връзка. Тънка като конец и самодивското биле и твоята умора още повече я отслабват. Но я има. — Постави ръка на рамото ми.

Не знаех защо го правя. Може би защото той никога не ми бе споменавал, че му липсват сестра му и родният му дом. Отказах да се запитам. Да не мисля ми беше много по-лесно. А най-лесно ми бе да не чувствам. Шутът постави ръка, не на рамото ми, а отстрани на шията ми. И инстинктивно улучи. Допирът на дланта му до голата ми кожа ми помогна да го позная по-пълно. Вдигнах вълшебните Искренови ръце пред очите си и им се удивих. Сребърни за окото, обгорени за сетивата. После, преди да успея да се откажа, се наведох и хванах безформения преден крак на дракона с две ръце.