Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1146
Робин Хобб
— Шуте? — Тихо го повиках аз.
Той бавно изплува от сенките и се изправи пред мен със сведени очи.
— Ваше величество — промълви шутът. — Опитах се. Но не мога да се сдържа. Просто не мога да я оставя тук…
Безмълвно кимнах. Долу до подиума Нощни очи нададе вой. Шутът погледна към него, сетне отново към мен. На лицето му се изписа объркване.
— Милорд? — попита той.
Пресегнах се към нишката на Умението помежду ни и я намерих. Той се вцепени, докато се мъчеше да разбере. Приближи се и седна до мен. Погледна ме, сякаш можеше да види какво се крие зад кожата на Искрен.
— Това не ми харесва — каза шутът накрая.
— И на мен — съгласих се аз.
— По-добре да не зная.
Известно време седяхме в мълчание. После той протегна ръка и помете шепа камъчета от подиума около крака на дракона. Погледна ме и все още с известна колебливост извади длетото изпод ризата си. За чук му служеше един камък.
— Това е длетото на Искрен.
— Зная. На него вече не му трябва, а моят нож се счупи. — Шутът внимателно приближи острието към скалата. — А и така става много по-добре. — Той започна да дяла камъка.
— Тя изсмуква силите ти — тихо отбелязах аз.
— Зная. — Още един удар. — Бях любопитен. И мястото, където я докоснах, продължава да я боли. — Шутът премести длетото си. — Мисля, че й дължа нещо.
— Шуте, тя може да вземе всичко, каквото й предложиш, и това пак да не е достатъчно.
— Откъде знаеш?
Свих рамене.
— Това тяло знае.
Той докосна току-що издяланото място с посребрените си пръсти. Потръпнах, ала не усетих девойката да изпитва болка. Тя взе нещо от него. Но шутът не притежаваше Умението да я оформя с длани. Онова, което й бе дал, стигаше само да я измъчва.
— Напомня ми за голямата ми сестра — сякаш на себе си каза той. — Косата й беше златиста.
Смаяно мълчах.
— Иска ми се пак да я видя — без да поглежда към мен, прибави шутът. — Някога тя ужасно ме глезеше. Иска ми се пак да видя цялото си семейство. — Говореше замечтано и разсеяно плъзгаше пръсти по издялания камък.
— Шуте? Ще ми позволиш ли да опитам?
На лицето му се изписа почти ревност.
— Тя може да не те приеме — предупреди ме той.
Усмихнах му се. Усмивката на Искрен, през буйната му брада.
— Помежду ни има връзка. Тънка като конец и самодивското биле и твоята умора още повече я отслабват. Но я има. — Постави ръка на рамото ми.
Не знаех защо го правя. Може би защото той никога не ми бе споменавал, че му липсват сестра му и родният му дом. Отказах да се запитам. Да не мисля ми беше много по-лесно. А най-лесно ми бе да не чувствам. Шутът постави ръка, не на рамото ми, а отстрани на шията ми. И инстинктивно улучи. Допирът на дланта му до голата ми кожа ми помогна да го позная по-пълно. Вдигнах вълшебните Искренови ръце пред очите си и им се удивих. Сребърни за окото, обгорени за сетивата. После, преди да успея да се откажа, се наведох и хванах безформения преден крак на дракона с две ръце.