Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 112

— Простете, госпожо, не исках да ви изплаша — побързах да кажа любезно. — Бях гладен, та прескочих насам да си взема нещо за хапване. Ще ви преча ли, ако остана?

Дамата бавно се отпусна на мястото си. Взех да се чудя какво ли търси жена с нейното положение в кухнята. Защото знатният й произход не можеше да бъде скрит нито от простата кремава рокля, която носеше, нито от умората на лицето й. Пред мен несъмнено стоеше притежателката на красивия кон в конюшнята на Бърич. Нито за миг не ми мина през ума, че може да е обикновена прислужница.

Ръката й се отпусна, тя си пое дъх.

— Не, разбира се, че няма да ми попречите. — Гласът й се оказа мелодичен и приятен. — Просто се стреснах, когато… когато се появихте толкова неочаквано.

— Благодаря ви, госпожо.

Заобиколих масата, сипах си чаша бира от бъчонката и си отрязах хляб и сирене. Където и да отидех, очите й ме следваха. Храната й лежеше забравена на масата, където я бе изпуснала, когато влязох. Извърнах се и я погледнах, а тя веднага сведе очи. Устните й се раздвижиха, но отвътре не излезе нито звук.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попитах любезно. — Да ви предложа нещо например? Искате ли бира?

— Ако бъдете така добър — произнесе тя почти шепнешком. Напълних една чаша и я поставих на масата пред нея. Когато я приближих, тя се отдръпна, сякаш бях заразен. Зачудих се дали не мириша на нещо лошо от конюшнята. Едва ли, инак и Моли щеше да го забележи.

Реших да отнеса храната и бирата в стаята си. Несъмнено с нещо бях нарушил спокойствието на знатната дама. Но докато се мъчех да взема всичко, тя внезапно ми посочи пейката срещу себе си и нареди, сякаш ми беше прочела мислите:

— Сядай там. Не виждам защо трябва да се притесняваш заради мен.

Тонът й не беше нито заповед, нито покана, а нещо по средата. Настаних се на посоченото място, наведох глава, за да избегна втренчения й поглед, и започнах да се храня, колкото се може по-бързо, като свряна в ъгъла мишка, която се бои, че котката я дебне зад вратата. Тя ме разглеждаше открито и прямо, по начин, който караше ръцете ми да треперят на всяка хапка.

Не знаех какво да кажа, ала същевременно тишината ме потискаше. Задавих се с една суха бисквита и се закашлях мъчително, а когато се опитах да я преглътна с бира, положението стана още по-лошо. Тя повдигна вежди, а устата й се изпъна като струна. Дори свел очи към чинията, пак усещах погледа й върху себе си. Започнах да дъвча още по-припряно, готов на всичко, за да се измъкна час по-скоро от това неприятно положение. Натъпках последните остатъци от хляба и сиренето в устата си и скочих, като едва не съборих пейката. Тръгнах към вратата, после си спомних инструкциите на Бърич как трябва да се държа в присъствието на дама. Преглътнах залъка, очите ми се просълзиха от усилието и промърморих:

— Лека нощ, госпожо. — Това едва ли бяха най-подходящите думи, но не можех да измисля други. След това протегнах ръка към дръжката.