Читать «Президентът и патката» онлайн - страница 2

А не минаваше съвсем без пари. Той плащаше за квартирата. По 15 лева, на своя позната, пенсионирана учителка по френски. Дискретна бабичка, която изобщо не се показваше. Как ли му се откъсваха от сърцето? Е, той си ги даваше за себе си, за собственото си мъжко самочувствие. Разбираше го и не му се сърдеше. Не му искаше пари, макар представа да си нямаше как ще изкара с петте лева в портмонето си до заплата, т.е. още цяла седмица. Нямаше и да му поиска, защото знаеше, че няма да й даде и съвсем не беше убедена, че няма да му се разсърди, по-точно — едва ли щеше да му прости. А не искаше да не му прощава, не искаше да му се сърди. С други думи, не искаше да го загуби.

Беше дошла в четири и пет. Тридесет и пет минути. Значи бяха се мъчили около половин час… О, Боже, не можеше ли поне за няколко минути да спре да разсъждава? Яд я беше на нея си, но така и не можа да разбере на какво точно я е яд, защото му звънна телефонът. Той се откъсна от нея, и пишката му спадна. О, Господи! Всичките й усилия отидоха на кино. Той легна по гръб, гърдите му се повдигаха и спадаха учестено. Телефонът продължаваше да звъни.

— Вдигни телефона — каза тя.

Той раздразнено махна с ръка.

— Вдигни го!

„… поне телефона“, довърши на ум, но пак не каза каквото мислеше. Телефонът млъкна и настъпи тъжна, неканена тишина. Няма да го вдигне повече, разочаровано си помисли тя, по-добре да си тръгвам. Той разсеяно се взираше в тавана.

— Всъщност аз чакам да ми се обади президентът — каза той.

Прозвуча като оправдание. Спадна ми пишката, защото ми се обади президентът.

— Ами обади се де.

— Не съм сигурен, че е той. Може да е жена ми.

— Погледни номера.

Телефонът пак иззвъня. Тя скочи, намери апаратчето в джоба на сакото му, натисна копчето и му го подаде.

— Здрасти! — каза той и назова президента по име.

После отривисто стана от леглото и застана мирно в средата на стаята:

— Здравейте, господин президент!

Годинките не му личаха. Хубав беше, строен, стегнат, нямаше шкембе. Отиваше му да е гол. И побелелите мустаци му отиваха. Само че… нещо не беше наред. Пишката му не щръкна. Някак по друг начин си беше представяла нещата. Щом е мъж, трябва да му стърчи, особено ако говори с президента. А то стана обратното. Всъщност нормално беше да стане обратното. Не беше гей, нали? И все пак… Нямаше нищо величествено в един мъж с увиснала пишка. Нищо, че разговаряше с президента. Интересно, и на президента ли му висеше пишката? Вероятно, да. Какво вероятно, така си е.

Това ужасно я разочарова. Значи на мъжете си им висеше по принцип. И във важни моменти също. При жените нещата не стояха така. Телата им никога не изглеждаха толкова грозновати, даже… уродливи. Защо тогава самочувствието им зависи от това вдигат ли го или не? Чаршафът под нея се беше смачкал. Той на всяка среща си носеше чаршаф. В елегантно дипломатическо куфарче. Интересно, жена му ли ги переше? Чаршафите. Оправи го по рефлекс. Нямаше защо да го прави. Рефлекс… Изграден навик. Втора природа. И при него един рефлекс в момента заменяше друг. Умът му май изобщо не участваше. Стига си разсъждавала, заповяда си тя, но тутакси се попита: „Какво правя аз тук? “ Нямаше отговор на този въпрос. Не можеше да го намери, пък той още по-малко можеше да й го даде. Нямаше смисъл да го пита.