Читать «Предател (Легенда)» онлайн - страница 2

— Какво свети там долу? — попита един тих и треперлив глас.

— Пари светят, имане гори — зашепна наемникът. — Челеби Сюлейман ще напълни с тях джобовете на оня, който предаде ключа на крепостта.

Двете очи блеснаха като два раздухани въглена.

— Много ли са жълтиците?

— Две пълни торби.

— Всичките ли ще получа?

— Всичките до една. На мене, ако искаш, можеш да дадеш само една — да си купя кон, за да натоваря плячката, която ще награбя от Велико Търново.

— Ами по какво ще ме познае утре пашата?

— По името. Как ти е името? — попита наемникът.

— Името си не обаждам. Аз нося обица на ухото си. Тъй да му кажеш: един човек с обица на лявото ухо предаде ключа на Желязната врата.

И когато тежкият ключ падна отвъд и звънна в краката на наемника, ръцете му се разтрепераха. Щом настъпи потайна доба и уморените защитници задрямаха, той завъртя железния ключ и отвори вратата на търновската крепост.

На другия ден ордите на Челеби Сюлеймана нахълтаха като мътен порой в предадения град. По улиците потекоха ручеи от кръв, къщите, черквите и дворците пламнаха.

В туй време Челеби Сюлейман, седнал пред шатрата си на Гаргабаир, бавно отчиташе зърно след зърно от броеницата си. Откъм града двама чернолики войници доведоха пленник. Пленникът падна в краката на турския военачалник и бърже заговори:

— Аз съм оня, който предаде нощес ключа на Желязната врата. Ето и обицата на лявото ми ухо.

— Ти ли си? — попита пашата. — Защо си дошъл?

— Искам наградата.

Челебията заповяда да му дадат торбите. Предателят, като видя златото, обезумя от радост и започна с трескави пръсти да рови жълтиците.

— Парят! — извика той със задавен глас и си дръпна ръцете.

Изправи се, протегна десница към града и рече:

— Господарю, погледни какъв град, по-скъп от елмаз, ти предадох. Какво ми плащаш за предателството? Само две торби жълтици. Малко са. Дай ми още толкова!

Турчинът го погледна с презрение.

— Ако не ти се дават много, прибави още една торба!

Ако не даваш една торба, нагреби ми една паница! Не може ли? Дай тогава една шепа!

Челеби Сюлейман прехапа долната си устна.

— Всемогъщи, още една жълтица поне няма ли да се откъсне от сърцето ти? — умолително го погледна предателят.

Челеби Сюлейман скокна прав и с разтреперан глас се обърна към палача, който седеше пред шатрата, опрян на тежкия си ятаган:

— Дай му награда, достойна за един предател!

Палачът измъкна ятагана си, издигна го високо, замахна и с един удар отсече главата с ненаситните очи. Отсечената глава се търкулна.

Тогава предателят грабна окървавената си глава и хукна да бяга с нея нагоре. Дълго време той се катери по големия каменист хълм и най-сетне се спъна върху един камък, падна и издъхна.

Българите го затрупаха с проклятия и камъни. И до ден днешен стои грамадата, под която лежи затрупаният предател на Велико Търново.

Информация за текста