Читать «Посърналият април» онлайн - страница 103

От време на време Гьорг вдигаше глава към небето. Най-много след три часа ще мръкне. По пътя минаваха отделни планинци или на групи по неколцина, кои пешком, кои на коне. В далечината се виждаха няколко малки неподвижни петна. Навярно ще да са като него обречени, които чакат да се спусне нощта, за да се придвижат нататък. Вкъщи вече сигурно се безпокоят за мене — си каза той.

По пътя го застигна планинец, който вървеше подир някакъв вол. Волът бе съвсем черен.

Гьорг крачеше още по-бавно от планинеца и той го настигна.

— Добър ден — поздрави селянинът.

— Дал бог добро — отвърна Гьорг.

Човекът вдигна глава към небето.

— Бавно минава пустото му време — рече.

Рижите му мустаци сякаш правеха усмивката му по-приветлива. На ръкава му се виждаше пришита черната лента.

— Да не ти е изтекла бесата?

— Да — отвърна Гьорг. — Днес на обед.

— Моята завърши преди три дни, но трябва да продам този вол.

Гьорг го погледна учудено.

— От две седмици се мотая и все не мога да го продам — продължи планинецът. — Хубав вол е, всички плакаха у дома, когато се разделяха с него, и въпреки това никой не иска да го купи.

Гьорг не знаеше какво да му отговори. Никога не беше се занимавал с продажба на добитък.

— Исках да го продам, преди да се затворя в изгнаническата кула — каза селянинът. — Имаме голяма нужда, момко, и ако не го продам, няма кой друг от дома да свърши тази работа. Съвсем загубих надежда. Щом не можах да го продам през тези две седмици, докато ме закриляше бесата, как ще стане сега, когато само нощем мога да се движа свободно? А ти какво ще кажеш?

— Трудна работа — отвърна Гьорг. После погледна черния вол, който спокойно преживяше. И несъзнателно си спомни за една балада, в която се говореше за заръката на някакъв войник в предсмъртния му час: „Поздравете майка ми и нека продаде черния вол!“

— Откъде си? — попита планинецът.

— От Брезфтохт.

— Не си много далеч. Ако вървиш по-бързо, можеш да стигнеш нощес.

— А ти откъде си?

— Ох, аз съм отдалеч, чак от Краснишкия байрак.

Гьорг леко подсвирна.

— Наистина си отдалеч. Докато стигнеш дотам, сигурно ще продадеш вола.

— Не ми се вярва — отвърна другият. — Сега мога да го продам само по пътищата, които са закриляни от беса, но те са твърде малко.

Гьорг потвърди с глава.

— Ето, ако този път продължаваше до кръстовището, гдето се среща с Големия байрактарски път, тогава може би щях да го продам. Но той свършва много преди кръстопътя.

— Големият байрактарски път далеч ли е оттук?

— Не много. Ето на това му казвам аз път. Какво ли няма да види човек, като тръгне по него.

— Наистина по пътищата човек среща най-необикновени неща — отвърна Гьорг. — Веднъж ми се случи да видя една закрита кола…

— Черна кола с една красива жена! — прекъсна го планинецът.