Читать «Посока към бъдещето» онлайн - страница 2

След многовековни спорове около триезичната догма на Втория ватикански събор (1960–1965 г.) Католическата църква съзря необходимостта от това — словото Божие да се благовести във всяка страна на роден език, а не на латински, както беше до този момент. И това с една цел — да могат всички хора да разбират най-лесно, безпрепятствено и бързо смисъла на Евангелието.

Днес църковнославянският поради своята сложна фонетика и граматика не може да подскаже на съвременния човек за какво става дума в текста на молитвата или култовото хваление, изпълнявано по време на служба. Неразбираем като смисъл, изповед, съдържание, той обезсилва възможността на словото да стигне до сърцата на хората в храма.

При една анкета с ученици от седем до петнадесет години през 1994 г. на въпроса защо не посещават православни храмове, децата отговориха, че не разбират нищо от богослужението. За богослови и духовенство стана ясно, че за възрастните свещенослужители този език е „по-лесен“, тъй като преди години са го изучавали в Семинарията и Духовната академия.

Почти веднага се зададе неудобният въпрос — кому е необходим църковнославянският в наши дни, ако никой не го разбира? Едва ли само заради православното богослужение той отново ще бъде изучаван в училищата и ще възвърне интереса към православния храм. Но преди да се получи отговор на дилемата, младите боготърсачи се отправиха към евангелски църкви, където благовестието се проповядва ясно, разбираемо, емоционално. Едва ли трябва да се сърдим на силните в словото Божие — по-добре е да се поучим от тях.

Като алтернативен отговор до 1999 г. българската телевизия и националното радио започнаха да излъчват празничните богослужби с превод и тълкуване на символиката. Преиздадена беше на български Светата литургия в самостоятелен текстов сборник. Но в храмовете почти не се срещаха миряни с книжка, която да превежда текста на службата. Хората влизат, за да запалят свещ, да отправят своя молитва — и излизат…

На страниците на вестници се чуваха отзиви, че свещенослужителите извършват тайнствата на църковнославянски, с което вярващите остават „извън“ съдържанието на отправените за тях молитви. Въпреки това някои духовници предпочитаха и продължаваха да четат от Требника на църковнославянски, сякаш смисълът на изговореното от тях трябва да се запази в тайна.

Сам Спасителят е казал на апостолите: „Идете, научете всички народи…“ По какъв начин може да бъде разпространено благовестието, ако го обявяваме със съзнание, че християнинът получава респект към словото, ако не вниква в него?

Високата претенциозност не обслужва делничния живот на човека, който иска да оцелее физически и духовно. В последните 18 години православните храмове из българските земи станаха повече, а старинните светини — по-благолепни. Но станаха ли повече православните християни? Родители и деца станаха ли по-нравствени и духовни?… Разбира се, че нашата Православна църква няма вина за общата деградация в духа и морала на новото време. Този процес е част от обща, световна политика. Но ако искаме да запазим националната си идентичност в голямото православно семейство, трябва да мислим с гордост не само за наследството ни от миналото.