Читать «Последната теорема» онлайн

Артър Кларк, Фредерик Пол

Последната теорема

Първи предговор

Нападението над Пърл Харбър тепърва предстоеше и Съединените щати още не бяха влезли във войната, когато британски боен кораб акостира в пристанището на Нантъкет. В товарния му отсек имаше нещо, което по-късно щеше да бъде наречено „най-ценният товар, стигал някога до американския бряг“. На вид не изглеждаше кой знае как — метален цилиндър, висок два сантиметра и половина, с контакти и охлаждащи ребра. Толкова малък, че можеше да се държи в шепа. Малък, но с основателни претенции за решаваща роля в победния край на войната в Европа и Азия. Е, не успя да предотврати атомната бомба като последно средство.

Този наскоро изобретен уред беше магнетронът.

Сама по себе си идеята за магнетрона не беше нова. От известно време се знаеше, че под въздействието на мощно магнитно поле електроните обикалят в кръг и генерират радиовълни. Но това откритие си оставаше любопитен лабораторен факт, докато не стана ясно, че генерираните по този начин радиовълни могат да бъдат използвани за военни цели.

Пак тогава магнетронът беше наречен радар.

Когато американските учени от Масачузетския технологичен институт получиха това първо устройство, те го подложиха на множество тестове. С изненада установиха, че количеството произведена от магнетрона енергия е толкова голямо, та нито един от лабораторните им уреди не е в състояние да го измери. Малко по-късно, след като бяха задействани гигантските антени, издигнати набързо по крайбрежието на Ламанша, британският радар свърши чудесна работа, засичайки стотиците бойни самолети на Луфтвафе, които се издигаха в небето, за да атакуват Великобритания. Истината е, че радарът имаше съществен принос за победата на Кралските военновъздушни сили в битката за Британия.

Скоро стана ясно, че радарът може да се използва и за друго. Той не само засичаше вражески самолети във въздуха, но можеше да съставя и електронни карти на земната повърхност по време на полет. Това на практика означава, че дори в пълен мрак или при плътна облачност основните характеристики на релефа под самолета стават видими посредством катоднолъчева тръба, което улесни неимоверно навигацията — и бомбардировките. Веднага щом в Масачузетския технологичен се сдобиха с магнетрона, екипът под ръководството на бъдещия Нобелов лауреат Луис Алварес си зададе следния въпрос: „Не можем ли да използваме радара за успешното приземяване на самолети така, както го използваме, за да ги гърмим?“

Това беше началото на радиолокаторното управление на подхода и кацането — приземяването на самолети в лошо време с помощта на прецизен радар.

Експерименталният радиолокатор „Марк 1“ използваше два самостоятелни радара, като единият работеше с дължина на вълната десет сантиметра, локализирайки посоката на самолета по азимута, а другият — първият трисантиметров радар в света — измерваше височината му над земята. Разчитайки данните на двата екрана, операторът от контролната кула можеше да приземи самолета, като инструктира пилота кога и как да променя посоката, а в случай на опасност — да увеличи бързо височината.