Читать «Последната операция» онлайн - страница 2

— Сестра, в операционната! Спешен случай!

— Кой…

— Тръгвай!

Влязохме в снежнобялата зала, където бях спасил не един и двама. Взех едно увеличаващо огледало и го нагласих до масата за операции, след което легнах.

— Асистирай!

— Докторе, какво…

— Скалпел!

Бавно приближих хладното острие към гърдите си и направих първия разрез. Въобще не болеше — сигурно заради конската доза адреналин, която се бе изсипала във вените ми след обаждането на Тони.

— Сестра, размърдай се и попивай кръвта, недей да спиш!

Сравнително лесно успях да извадя сърцето си. Досега бях оперирал доста хора със сърдечни пороци, така че веднага познах, че моето не е наред. Едва ли знаете, че нормалните сърца са с размерите на човешки юмрук; моето приличаше на хандбална топка и пулсираше някак странно — като развален зъб. Изправих се и го сложих на масата.

Въобще не ми беше лесно да отстраня тумора. С първото проникване на скалпела успях да прережа вените, които го държаха, и да го отделя. Беше огромен, черен и някак мазен на допир. Сестрата ме гледаше изумено. Явно никога не се бе сблъсквала с подобен случай.

— Екартьор! Веднага!

Бързо успях да пришия сърцето си обратно, след това закърпих и гърдите си. Чувствах се странно лек без онази гнойна язва отляво.

— Докторе, какво беше това?

— Рядък случай. Рак на сърцето. В миналото са му казвали „любов“, но отдавна не е регистриран подобен случай.

Хвърлих тумора в кошчето (хе-хе, там, където вече го бяха поставили, обади се гадният ми вътрешен глас), измих внимателно ръцете си и излязох от операционната.

* * *

Когато докторът излезе, бях като замръзнала на местото си. Току-що бях видяла нещо, което направо не беше за вярване. Ако разкажех на някого за това, щяха да ме помислят за луда. С крайчеца на очите си видях доктора — бе отишъл до кабинета си и блъскаше с всичка сила клавишите на компютъра си… Още тогава си помислих, че прилича на човек, застанал в кабинката на изповедник. След десетина минути натисна бутона Print, разпечата няколко листа, остави ги прилежно подредени на бюрото си и излезе. Погледнах през прозореца и видях как се качва на тежкия си Harley (не разбирам от мотори, но този бе поне 1000-кубиков), след което с пълна газ го подкара… право към каменната стена, опасваща болницата. Изпищях. Продължих да пищя и след страшния удар, с който машина и човек се размазаха по камъните. Пищях, пищях, пищях, докато не дойдоха санитарите, за да ми бият успокоително.

Липсва ми. Той беше последният човек, който можеше да обича. С очите си бях видяла „тумора“, както той го нарече. Нищо, че сега хората смятат това за болест. Липсва ми, наистина…

Информация за текста

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1529]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:40