Читать «Последна среща» онлайн - страница 4

— Балан, Балан… Къде отиваш, Балан? Къде отиваш? — говореше му Василена и го милваше. Кой ще те купи, Балан? На кого ще работиш? Кой ще те гледа? Ще те гледат ли хубаво, Балан? Кажи, Балан… кажи…

Отведнаж тя се спря, похвана се за челото, замисли се. После се обърна и със строго, обтегнато лице, без да погледне някого, дойде до къщата, опря се с лицето си към стената и стройното и тяло, от кръста нагоре, се затресе от плач. Всички млъкнаха.

Велико, както си беше по риза, със запретнати ръце, як, здрав, с къдрава коса, усмихнат, погледа, погледа Василена и каза:

— Е, защо плачеш сега? И ти като децата.

— Мъчно ми е, пък какво — каза Василена. Тя се обърна и с насълзени очи погледна пак Балана, Чивгата и всички волове.

В къщи заплака дете. Василена избърса набързо очите ся и влезе вътре.

— Свят, свят… като тиквен цвят — каза Петър овчарят и въздъхна.

След малко Василена пак излезе. Тя носеше детето си, малко още, издигаше го към лицето си, говореше му, радваше му се. И никакви следи нямаше от плача по лицето и — усмихната беше, щастлива.

— Е, сега ний да си вървим — каза Петьр овчарят.

Велико и Василена ги спряха в един глас.

— Къде ще вървите? — каза Василена. — Ще се нахраним, че тогаз.

Тя остави детето на Велика, а сама отиде да сложи софрата. Останаха още час и повече. Храниха се, приказваха. Шегуваха се с Аго. После станаха да си ходят. С Давидко, който, висок като върлина, стьрчеше над овцете, като на кривака си беше нарамил ямурлука си, си взеха сбогом отдалеч, като му махнана с ръка. Другите тръгнаха, като подбраха добитька пред себе си. Очите на Василена пак овлажняха, но сега тя се усмихваше.

— Сбогом! Сбогом! — викаше тя всекиму, навеждаше се след туй и жадно целуваше детето си.

Велико се залови за работа, зачука. Василена остана на двора, ходеше назад-напред, ту говореше галено на детето си, ту му пееше, за да го бави. И все гледаше към пътя. Като се повръщаше назад, погледът и случайно съзря Аго. Той стоеше до обора, опрян на лопатата, с която беше ринал, и през плета гледаше към пътя. С едната си ръка, с дланта, той изтри едното си око, после другого и пак се загледа. Добитъкът, като се трупаше близо един до друг, обгърнат от слънчевия прах, вече се закриваше. През баира оттатък преваляха и овцете. До едно време се виждаше само Давидко, след туй и той се изгуби.

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: екип на abc дизайн или Мартин Митов

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том трети; „Български писател“, С. 1977. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7844]

Последна редакция: 2008-05-23 08:00:00