И утрото ще дойде, Суламит,със пурпурна усмивка на устата —и утрото ще лъхне ведринав задрямалия губер на полята.И в люлката на пролетния ден —под погледа на ведрите простори —с молитвата на пътник уморенсърцето ми за теб ще заговори.И в сянката на вечерния час,когато притъмнеят планинитеи слънцето, без ропот и без глас,потъне надалеко зад горите —с мъчителната жажда на детеи с болката, от горести пропита,сърцето ми за тебе, Суламит,сърцето ми за тебе ще попита.
2
Над езерото месецът поглеждаи образа му в езерото бди.Крайбрежна лодка бавно се навеждаи лебед плува в лунните водиНощта е пълна с краски и звездии нейното величие говори…Склони глава на моите гърдии нека сън очите ти притвори:ще видиш ти далечни кръгозори,където вечна пролет зеленей;море ще видиш, слънце и простории вятър, който кораби люлей.И ний ще гаснем в сънния навейна тая нощ безбрежна и велика,а утрото по нас ще разпилейна цъфнал крин и бяла перуника.
3
Очите ми са пълни с топъл здрач,що вее през прозореца отворен.И неведнъж — измъчен и изморенот горести, нерадости и плач —аз търсил съм те — в буря и беда —под грейналите лампи на града.И там, посред язвителния хорна карнавала с призрачните маски,приспивал съм се в твойте нежни ласкии в пламъка на твоя женствен взори любил съм те жадно-заласкан,унесен, зачарован и пиян.И винаги с препълнено сърце,пленителна, смирена и покорна,ти плакала си — влюбена и морна —във моите ласкающи ръцеи слушала си, като в детски сън,на моя празник празничния звън.И днес, когато веят тъмнинии бледен сняг по улиците пада,сърцето ми по теб неволно страдаи твоят светъл спомен ми звъни —и сам, загледан в бялата луна,аз шепна, като мъничко дете:— Бъди благословена, о жена!
4
Помня още онзи миг свещен:ти бе тъй възторжена и млада!Гаснеше печално озаренморний ден и вееше прохлада.Ти заспа. Аз чаках запленен…Всеки трепет дишаше отрада.И припадна звездна нощ над мен.Тая нощ бе нощ на листопада.Тая нощ невидим бог разкрицарството на спомените стари.Смърт целуна китните гории тревите смъртен скреж попари.Ти очи отвори в полусъни видя — какво видя тогава? —Тъмни нощи — и черковен звън —и венците на умряла слава…— — — — — —После дълга, дълга тишина…И сърце сърцето не дочака.Плач прониза сънната страна —сякаш някой в мен и в теб изплака,И потърси всеки сам път —път неверен на неверна мъка.А над нас възхождаше денят —първий ден от нашата разлъка.
5
И мирно отпочинал след дневната умора —отшелник безприютен под твоите крила,аз искам да ти шепна, аз искам да разтворябезименната книга на земните тегла.Ти тихичко ме слушай приведена над мене:аз всичко ще ти кажа, аз всичко ще ти дам —тъй може би ще стихне нестихнало съмнение,тъй може би аз няма да сещам, че съм сам.
6
Спомням си първата вечер,спомням си първия ден:аз бях вълшебник за тебе,ти беше радост за мен.Спусна се вечер неясна,ширна се тъмно море —твоята обич угасна,моята радост умре.Нейде в безлунната добанякой заплака без глас,някой неволно прочетекобна молитва над нас.Ний разделихме се мълком,пълни с болезнена жал.Първата пролетна вечер —моята първа печал.
7
Лятна вечер кротко ще разгърнекадифени, лебедни крилаи кат стара майка ще прегърнеглъхнали градини и поля.И тогава — тъжно примирена,и тогава — нежна като блян,припомни си, сестро уморена,припомни си мълком зарад мен!
