Читать «Посвещението» онлайн - страница 2

През лятото на 1990 г. научих, че в Духовната академия вече допускат да кандидатстват и жени. Изведнъж реших, че това е единственото, което желая — да уча религия, която ще ми отвори път към човешката душа. Кандидатствах в подготвителния курс и ме приеха. Точно в тези години народът ни бързо започна да обеднява; моите родители също нямаха средства за издържане на студентка в столицата, но ние, които се записахме да учим в Академията, вярвахме, че Бог ще ни помогне да завършим. Няколко студенти подадохме молби до декана да ни разреши да бъдем настанени в манастири, където да живеем и да помагаме във въздигането на храмовете. Получихме не само съгласие, но и похвала, че така се умножават жетварите на благодатната Христова нива.

Когато за пръв път застанах пред иконостаса на олтара в светата обител и вдъхнах упойващия мирис на тамян, почувствах неизразима притегателна сила и си помислих, че бих искала да остана тук завинаги. Но когато излязох вън, реших, че желанието ми е било мимолетно — как ще се разделя с разнообразието на големия свят и ще го заменя с монашеска килия?!

Докато учех богословие, пет години бях на послушание при духовната си майка, на която трябваше да се подчинявам безотказно. Тогава разбрах колко силна е гордостта в нас и как не иска да се подчинява на чужда воля. Опитите да науча душата си на смирение: да не роптая, да не отвръщам на злото със зло, да не осъждам ближните, да не завиждам; да пренебрегна себе си заради някой страдащ — се оказаха трудно постижим връх, от чието подножие се тръгва отново и отново всеки ден, и няма гаранция, че подвижникът ще го покори. Защото в монашеския живот се възпитават качества, обратни на онези, които светския живот налага като ценности: стремеж към материално богатство, пренебрегване на околните заради собствения интерес, вкусване на всички наслади от живота… От монаха се изисква целомъдрие, въздържание от плътски удоволствия, непривързване към веществени неща и суетност. Едва когато посветеният постигне това, Бог му се открива по чудодеен начин, за който хората не подозират, защото не са вкусили насладите от Неговото невидимо свято присъствие… Така разбрах, че Бог избира онези, които ще Го следват — Неговата воля е преди нашата, но Той търпеливо чака съгласието ни да Му се посветим с дух и истина.

… Докато учех в София родителите ми знаеха, че животът в манастира ме привлича, но когато им съобщих намерението си да дам постоянен обет, те отсъдиха: „Ако приемеш монашество, повече никога не се връщай в нашия дом!“ Вместо радост от личния си избор, изпитвах чувство за вина към тях. Те очакваха от мен съвсем други радости — да се омъжа, да имам деца, да се грижа за тях в старините им. Усещах душата си разпната между Бог и синовния дълг. Върнах се в манастира раздвоена и натъжена, но казах: нека Христос реши вместо мен!