Читать «Подарък за рождения ден» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Подарък за рождения ден

„Никой, кога запали светило, не го туря на скрито място, нито под крина, а на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат.“

(Лк. 11:33)

Вечерята в ресторанта почти беше приключила, когато сервитьорът поднесе пред жената в празнични дрехи порция с плодова салата. Йови се обърна към него: „Салатата изглежда чудесно, но не съм я поръчала аз, имате грешка…“ „Не е грешка!“ — усмихна се сервитьорът: „Вашите гости ви поръчаха плодовете, а изненадата е скрита в ягодката на върха. Опитайте я!“ — той остана, докато Йови подаде пръсти към плюшената червена торбичка; опита се да я отвори и когато надзърна в нея, извика от изненада — вътре имаше малък златен пръстен. Щом го извади, видя, че е инкрустиран: млад мъж, носи агне на раменете си. На обратната страна беше написано името й: „За мен ли е?“ — попита тя. Диана взе пръстена и го постави на пръста й: „За теб. Но не от нас, а от Онзи, Когото обичаш и Който те носи на раменете Си“.

С дълги, прошарени коси, събрани на тила в бяла шнола, Йови по лице приличаше на дете; тя поднесе подаръка към устните и го целуна: „Благодаря ви за голямата изненада. Преди десетина дни бях казала, че никога през живота си не съм носила златен пръстен. Знаете, че съм живяла оскъдно, пък и не съм мислила, че златото е необходимост; не вярвах, че може да ме направи по-добра… Знаете колко ви обичам и колко много искам да бъдем винаги заедно!“

Касетофонът с лека музика беше спрял, така че гостите от съседната маса успяха да чуят думите й и се обърнаха. Едва сега забелязаха инвалидната количка, в която седеше и не повярваха, че светещото й, засмяно лице, е на човек, който не може да се движи самостоятелно. Компанията на рожденичката запя „Честит рожден ден“ и в края произнесоха името Йови. Бяха кръстили на многострадалеца Йов преди двайсетина години, когато трябваше да понесе поредната операция. Преди деня на събитието тя пак се усмихваше и казваше: „Бог няма да ме остави, вярвам в Него…“

Когато била на 16 години, ампутирали левия й крак над коляното: инфекция след убождане на трън тръгнала по костта. Тогава започнала битката на тялото с душата, която искала да живее! Наложило се да напусне училище, за да се лекува от нова поредица инфекции, предизвикани от гръбначно заболяване в детството й. След година-две започнала да ходи с протеза, но до двадесет и втората й година се наложили още две реампутации на същия крак. Лекуващият я лекар забелязал колко силна е волята й да бъде самостоятелна, колко сръчни са ръцете й, които постепенно измествали ролята на краката, и предложил на Мария да запише училището за шев и кройка. Завършила с отличен успех специалност горно дамско облекло и започнала да работи вкъщи. Баща й взимал от завода в града платове, носил ги вкъщи на село, където Мария ги превръщала в дрехи. Между тримата си братя била единствено момиче, на което родителите й се надявали да бъде опора в старостта им. Имала толкова весел характер и добро сърце, че въпреки животът й в инвалидната количка, момчета поискали да свържат живота си с нея. Баща й не се съгласявал да я даде — скъпа била на сърцето му. Скъпа била и на хората в селото, защото посрещала и изпращала в усмивка всеки човек, дошел да я посети.