Читать «Под снега» онлайн

Емилиян Станев

Под снега

Сред полето се простираше дълъг и трънлив слог.

Всяка пролет в гъстите бодливи клони на неговите храсти виеха гнезда десетина птички и техните нежни песни веселяха полето. Буйните ниви скриваха слога от хищниците, а острите тръни убождаха всеки, който навлизаше в тях.

През есента, когато птичките бяха отгледали малките си, тоя слог продължаваше да закриля дивите животни и птици. Невидими и плахи, тук идваха яребиците, изплашени от сокола. Криеше се и един мустакат заек. Той имаше сериозна и същевременно глупава муцуна и както всички зайци, беше късоглед. Най-сетне тук живееше и таралежът — самотен и мълчалив, както винаги.

Една сутрин в края на есента, когато цялото поле беше вече изорано, Тарльо се прибра в слога и веднага се залови да копае. Той имаше мрачен вид, сякаш го бе сполетяла голяма беда.

— Какво ли го е прихванало? — питаха се яребиците. — Дали е подушил мишка, та иска да я изрови, или някой го гони?

— Никой не го гони — обади се заекът, който лежеше наблизо под един трън. — Иска да ни зачуди и да си даде важност.

— Аз ще го попитам — каза една млада яребица. Тя се отдели от дружките си, отиде при таралежа и учтиво го поздрави.

— Другарю Тарльо — изчурулика тя, — да не ви заплашва някаква опасност? Защо ви е тоя трап?

Таралежът продължаваше да рови с яките си крака. Той беше успял да се зарови в земята до половина.

— Другарю Тарльо — повтори яребицата, като помисли, че той не е чул думите й.

Настръхнал и кален, таралежът се измъкна навън, изгледа я сърдито и изгрухтя:

— Какво искаш?

— Да не би да ви заплашва опасност… Защо копаете?

— Питай другите! — извика таралежът. — Питай оня мъдрец, заека, който се хвали с дългите си крака. Той знае всичко. Пък най-сетне, ако си толкова недосетлива, помириши въздуха. Не усещаш ли, че ще завали сняг?

— Аз нямам обоняние и не мога да помириша въздуха — каза смутено яребицата. — Освен това не знам какво е сняг.

— Остави ме тогава на мира! — изръмжа таралежът и продължи работата си.

Изплашена и оскърбена, младата яребица се върна при другите.

— Той казва, че идва сняг. Какво нещо е снегът? — обърна се тя към една едра яребица, която лежеше кротко.

— Нима ще завали? — разтревожи се старата яребица. — О, снегът е бял дъжд, много студен и много опасен за нас. Вие не го знаете, защото се излюпихте тая пролет. Дано той не завали толкова рано!

— Оставете тоя грубиян — обади се заекът. — Той винаги пророкува нещастия, защото характерът му е мрачен. Така е, разбира се, когато се родиш грозен и с отвратителни бодли!

Всички млъкнаха. Ноемврийският ден беше тъмен и студен. Над далечната планина бе паднала мъгла. От ниското небе ръмеше. Яребиците се събраха на купчинка да се топлят. Заекът дремеше под тръна. А таралежът беше потънал в дупката, издълбана в слога.

Привечер небето стана оловносиво. Долетяха първите снежинки, смесени с редки капки дъжд. Заекът отиде да пасе в нивите, но скоро се върна премръзнал и изкалян.

— Лошо време, брей! — оплака се той, като гладеше мустаците си и отърсваше кожухчето си от снега. — Ако знаех, че и тая година ще дойде работата дотам, щях да си изкопая и аз някоя дупка. Но здраве да е, това ще стане догодина!