Читать «Под сливите» онлайн

Константин Константинов

Под сливите

Разхождах се с Р. по шосето извън село. Беше топла априлска привечер. Селото — голямо, угледно, прибрано в полите на Балкана — се губеше в зеленината на току-що прецъфтели овощни градини. Тук-там някое закъсняло ябълчево дръвче розовееше като девойче. Шосето завиваше из малка клисура. Отстрани бърза рекичка вървеше успоредно с пътя и водеше до еднокаменна воденица, крива и побеляла като старец. Отгоре слизаше гъста букова гора, изрязана изведнъж с права линия, под която лъщяха влажни ливади. Това напомняше къдрава женска коса, подстригана над широки, закръглени плещи. Слънцето слизаше към хоризонта. Беше тихо. В прозрачния въздух сегиз-тогиз мълчаливо се стрелваше някоя птица или натежняла пчела бръмваше като струна и заглъхваше.

С Р. се бяхме срещнали случайно тая заран. Пътувах от София с автобуса дотук. От близкия околийски градец се качи възрастен господин с чадър, с чанта и с метнато на ръка пардесю. Седна до мене, заприказвахме, запознахме се и на края излезе, че сме били състуденти, че дори сме се знаели по име, без да се познаваме. Той също идеше тук по работа. Отседнахме в единствения хотел, обядвахме заедно, припомнихме си младите години. Той беше още строен, едва-едва посивял мъж, с енергични, малко груби черти, с провинциален дъх в облекло и обноски. Бивш съдия, сега адвокат, той се обръщаше към мене доста сдържано с професионалното „колега“. Ала от време на време една слаба полуусмивка преобразяваше изведнъж цялото му лице, като му придаваше неочакван израз на сърдечност и на мека горчивина.

При завоя на шосето пресякохме и поехме по селския път за ливадите.

— Хубаво, нали, колега? — спря се за минута Р. и посочи към полето, бледозелено, леко вгънато и осеяно тук-там с млади тополки. — Впрочем през това време къде ли не е хубаво — добави той.

— Хубав край наистина, плодороден, богат… Вие навярно често прескачате насам? И делата сигурно са добри?

— Дела ли? — Той ме погледна, усмихна се и поклати глава. — Аз почти съм зарязал занаята. Фирмата остана наистина, но само така, колкото да не забравям, че съм от колегията… Имам стотина кошери и няколко крави, с тях се занимавам. Сполай на бога, не мога да се оплача. Тази година пчелите презимуваха добре, пролетта обещава да е още по-добра, само някоя суша да не ни сполети през лятото — да видите какъв мед ще ви пратя в София — с дъх на четиридесет билки!… Тук прескачам честичко: участвувам в кооперативната маслобойна…

От една невидима пътечка вдясно се показа забързала бабичка, запътена към царевичните ниви отсреща. Тя стигна на пътя пред нас и спря. Наближихме, жената поздрави с „добър ден“, ние отвърнахме. Тя остана пак спряна. Аз не обърнах внимание, но моят другар трепна, изви глава и рече:

— Минавай де, стрино! Защо чакаш?

Жената беше натоварена с тежка цедилка на гръб и носеше в ръка гърненце с дръжка отгоре, вързано с бяла кърпица на гърлото.

Тя отвърна, без да вдига глава, и по гласа й личеше, че се усмихва кротко:

— На мъж път се не минава.

Моят другар нервно махна с ръка, дръпна ме и ние прекрачихме пред жената. Тя дочака да минем, отново забърза по пътечката и изчезна на завоя.