Читать «По следите на злото» онлайн - страница 8

Сега беше шансът му.

Лушън изтупа праха от ръцете си една в друга, погледна отражението си в едното стъкло на пикапа и колебливо се приближи до колата й.

Висок метър осемдесет и пет, той се наведе така, че жената да вижда лицето му.

— Извинете, госпожо.

Лушън беше майстор в превъплъщаването в различни самоличности. За частица от секундата можеше да възприеме всеки глас, акцент и интонация, които сметне за уместни. Докато говореше, гласът му звучеше гладко като кадифе и плътно, с хипнотично въздействие. Сега говореше с безупречен провлечен тексаски акцент.

Жената продължи да седи със затворени очи, опряла глава във волана. Лушън забеляза празното място за венчален пръстен на безимения пръст на ръката й. Леко вдлъбната бледа ивица кожа отбелязваше къде е бил пръстенът. Жената не отговори.

— Госпожо? — отново извика Лушън и почука на стъклото с кокалчето на показалеца на дясната си ръка.

Почукването, макар и леко, стресна жената. Раменете й се изправиха, дъхът й секна в гърлото й и тялото й непохватно се дръпна назад. Главата й рязко се обърна наляво и насълзените й сини очи се втренчиха в тъмнокафявите очи на Лушън.

— Наред ли е всичко, госпожо? — попита той. Изразът в очите му съответстваше на загрижеността в гласа му.

— Какво? — озадачено попита жената, без да смъква стъклото. Изглеждаше раздразнена, че я безпокои непознат.

— Много съжалявам — каза Лушън с очарователен, но извинителен тон. — Не искам да се натрапвам, но видях, че сте опрели глава на волана, а сега виждам, че плачете. Запитах се наред ли е всичко. Добре ли сте? Нуждаете ли се от глътка вода или нещо друго?

Жената мълчаливо се вгледа в непознатия, който стоеше до стъклото на колата й. Нямаше съмнение, че е привлекателен мъж — висок и мускулест, с изразени скули, пълни устни и волева четвъртита челюст. Очите му изглеждаха добри и изпълнени с проницателност, която тя веднага свърза със знания и опит. Тъмнокестенявата му коса беше достатъчно дълга, за да закрива ушите му. Брадата му беше гъста, но добре поддържана.

Очите на жената се отместиха от лицето на Лушън и се съсредоточиха върху дрехите му. Той беше с тъмносиня униформа във военен стил. На рамото на десния му ръкав беше зашита някаква голяма емблема, но тя не разбра какво точно пише на нея. На джоба на ризата му имаше табелка с надпис "М. Варгас". Дебел кожен колан опасваше кръста му.

— Ченге ли сте? — Очите на жената все още бяха забулени в мъгла на озадаченост и колебание.

Лушън разбра, че сега е шансът му да я накара да смъкне стъклото. Той посочи ухото си и леко поклати глава, сякаш комбинацията от смъкнатото стъкло и шумът, идващ от магистралата, блокираше гласа й.

— Извинете, какво казахте? — попита Лушън.

Това даде резултат, макар и донякъде, защото жената смъкна стъклото до половината и повтори въпроса си.