Читать «По следите на злото» онлайн - страница 190

Може би той също имаше план, нещо, което Лушън беше пропуснал да предвиди, и затова го излъга.

Когато го попита, Лушън каза на Хънтър, че ако отмени обаждането, няма да има "голям бум" и фойерверки.

Това не беше вярно.

Лушън искаше да взриви склада.

Искаше фойерверките.

И затова беше нагласил телефона, който даде на Хънтър така, че и двата бутона — и червеният, и зеленият — да имат една и съща функция.

Нямаше значение кой бутон ще натисне Хънтър. Приемащият телефон в елека с експлозивите щеше да се активира. Складът щеше да се взриви и в двата случая и Лушън щеше да остане изключително доволен.

Всичко си заслужаваше — дългите репетиции, безкрайните изчисления и преизчисления и старателното планиране, но истински гениалното хрумване дойде от идеята за експлозията.

Да, Лушън беше упражнявал всичко толкова много пъти, че можеше да го направи отзад напред и пак нямаше да пропусне нито една стъпка, но нямаше как да упражни и да изпробва самата експлозия. Трябваше да пресметне абсолютно точно всеки сантиметър и всяко дребно изчисление, ако искаше да има някакъв шанс да излезе жив от склада.

И успя.

99

Идеята за елек с експлозиви беше започнала да се оформя в главата му преди три години, след като разбра, че бягството от федерален затвор на ФБР не е невъзможно, както мислеше. И от онзи момент нататък Лушън започна да обмисля различни сценарии, търсейки план, който да осъществи.

Самата идея не беше толкова сложна. Първо, трябваше да вкара Хънтър сам в изолирана, слабо осветена стая, за предпочитане някъде извън града или в покрайнините. Липсата на светлина в помещението беше съществено важна, за да проработи планът му. На второ място идваше говоренето. Очите му, поведението и думите трябваше да бъдат достатъчно убедителни, така че Хънтър да повярва, че Лушън е готов да умре, че е доволен от работата си на този свят, че няма да прекара остатъка от живота си в бягане и криене и че никога няма да се върне в затворническа килия. А Лушън знаеше, че отлично умее да говори убедително.

Последната и най-важната част на целия план, разбира се, беше експлозията. Лушън трябваше да изчисли скоростта, силата и разстоянието, което ще измине взривната вълна, колкото е възможно по-точно, за да не бъде ранен, и това зависеше само от едно — разстоянието между него и бомбата.

Бомбата не беше прикрепена към тялото му. Експлозивите в елека му бяха фалшиви. Телефонът в джоба му беше истински, но пръчките "пластичен експлозив" бяха направени от пластилин. Елекът с истинските експлозиви се намираше пред него, на пет крачки зад мястото, където стоеше Хънтър, и на петнайсет крачки от Лушън. Беше прикрепен към тялото на друг човек, съвършено непознат, когото Лушън отвлече от улицата преди два дни. Мъжът приличаше на него по ръст, тегло, телосложение, възраст и етнически произход, въпреки че нищо от това не беше важно. Стига Лушън да пресметне правилно с каква температура и колко дълго ще горят пламъците в офиса, криминалистите нямаше да могат да извлекат ДНК от фрагментите от кости, които евентуално биха намерили след експлозията. Лушън го знаеше със сигурност.