Читать «По петите на насекомото» онлайн

Йордан Радичков

По петите на насекомото

Като поживяхме известно време в гнездото, нашите викат: Хайде, време е да се научите да хвърчите и да започнете сами да си изкарвате прехраната. Баща ни беше много строг човек, той рядко приказваше. Помня, че тоя ден дойде много намусен, котка беше отскубнала две пера от опашката му. Той кацна на гнездото, постоя замислено, каза два-три пъти: Хъм, хъм!, и започна да ни изхвърля от гнездото.

Дотогава никой от нас не беше хвърчал. Помня, че много се изплаших, размахах ужасно криле и се залових на първата клонка. Дълго време ми тупаше сърцето на клонката, докато се успокоя. А баща ми пет пари не даваше, че ни е страх, ами хващаше едно по едно врабчетата и ги хвърляше от гнездото. Те пищеха и хвърчеха и нито едно не се уби, макар и всички да изпопадаха на земята. Накрая дойде редът на Чир. Чир се буташе все у баща ми да го изхвърли, но баща ми сякаш не го забелязваше. Накрая го забеляза и него, хвана го с човката за шията и така го метна, че Чир полетя с опашката напред. Както летеше с опашката напред, той започна да трепере с крила и благодарение на това треперене се крепеше за въздуха и не падаше.

За първи път виждах врабец да хвърчи на заден ход. Пък и не само врабец, ами никоя птица не бях виждал. Чир похвърча на заден ход, после се преметна и почна да хвърли с главата напред, както хвърчат всички птици, и се приземи и той при останалите. Докато цъках с език и се чудех на Чир, баща ми подхвръкна, та ме блъсна от клончето и аз полетях надолу като камък. Добре, ама по едно време се съвзех, почнах да треперя с крила, хванах се за въздуха и се спуснах съвсем леко на земята.

Отгоре чувам гласа на Драги ми господине — той се кара с баща ми: Не смей да ме пипаш, драги ми господине, не се е родил още тоя, дето ще седне да ме учи мене на хвърчене. Не смей! Не смей! Но баща ми никак не го слушаше, ами го запокити и него и той, щом тупна на земята, веднага почна да и се кара, че била много твърда. Той пък да вземе да попадне на камък! Драги ми господине, пищеше врабецът около камъка, не можа ли малко да се отместиш, като ме виждаш, че идвам отгоре!

Тогава при нас дойдоха баща ми и майка ми, баща ми се усмихваще и ни попита наперено: Как е, юнаци?, а ние отговорихме още по-наперено: Отлично!, но баща ми не вярваше да е много отлично, защото ни попита бият ли ни силно сърцата, и ние казахме, че бият като тепавици. Сега, момчета, каза баща ми, вие се научихте да хвърчите, извинявайте, че бях малко строг към вас, но наука без строгост не се постига!

Мама, от своя страна, разправя, че ако човек седне да се глези, той никога няма да се научи да хвърчи и да си изкарва сам прехраната. Двамата се запретнаха да ни дават уроци как да си изкарваме прехраната, как да хващаме мравката, как да надгоним летящото насекомо — изобщо всичко, което едно врабче трябва да знае, ако иска да не умре от глад. И ни завещаха нашите родители да бъдем непрекъснато в движение и да гоним всичко, дето край нас е в движение — тогава и трапезата ни ще бъде богата.