Читать «Плесен» онлайн

Карен Симонян

Плесен

1

След продължителен, едва ли не цяла вечност полет те най-сетне кацнаха на планетата и затворени в космическия кораб от две седмици получаваха от механичните куриери оскъдна информация за външния свят.

На петнадесетия ден сутринта ръководителят на експедицията, геологът Ошин Пакрат, избухна:

— Командире, докога ще киснем тук? Ще ръждясаме!

— Не вярвам — невъзмутимо отвърна командирът.

— Омръзна ми вече — призна Ошин Пакрат. — Затова ли кацнахме на тази проклета планета — да скръстим ръце и да гледаме безучастно?

— Не — отвърна командирът.

Ошин Пакрат смутено се озърна. Погледът му търсеше съчувствие от приятелите. Но нито Мариам Андовк, нито Дикран му обърнаха внимание. Те бяха седнали встрани и с едва доловима иронична усмивка слушаха разговора между Ошин и командира.

— И какво? Дойдохме, заседяхме се в този еднообразен свят и доброволно се затворихме в тази кутия — продължи Ошин Пакрат, загубил надежда да срещне съчувствие у приятелите си. — Искам да изляза навън и най-сетне да стъпя на тази планета. Искам да разкъсам плесента… Какво ще кажеш, а?…

— Плесента ли? — попита командирът и погледна през илюминатора.

Сложил ръце на кръста си той огледа този непознат, еднообразен, плесенясал свят.

… Когато преди две седмици космическият кораб се приземи със здравите си лапи тук, всички забелязаха как по цялата повърхност на планетата, от хоризонт до хоризонт се понесоха някакви вълни. Дори им се стори, че космическият кораб е кацнал върху желиран безбрежен океан. Но механичните информатори още с първите си сведения отрекоха това предположение. Повърхността на планетата беше твърда.

— Омръзна ми и да гледам през илюминатора — продължи Ошин Пакрат. — Все едно и също… Все същата сива равнина. Никакво движение. Този свят сякаш се е вкаменил.

— Ти знаеш ли легендата за Арекназан? — внезапно го попита Дикран.

— Не искам и да я зная!

— Няма да е зле, ако от време на време поглеждаш навън — рече сякаш на себе си Дикран. — Струва ми се, че този свят не е чак толкова вкаменен.

Ошин Пакрат го изгледа смутено, после сам пристъпи напред, застана пред илюминатора и неочаквано тъй възкликна, че Мариам Андовк и Дикран скочиха като попарени.

— Плесента е отстъпила! — спокойно и делово рече командирът.

Около космическия кораб се разстилаше сиво и пусто пространство. Да, плесента бе изчезнала. И малкото островче, родено върху тази еднообразна равнина, изглеждаше необикновено. Дикран почувства как някакво неопределено чувство сви сърцето му и едновременно у него се роди непознат страх. Той разтърси глава, за да дойде на себе си. И видя как Мариам Андовк притиска с пръсти слепоочията си, а Ошин Пакрат отстъпва назад, махайки с ръце, за да пропъди въображаемата муха, кацнала на лицето му.

Командирът долепи лице о стъклото на илюминатора.

— Почувствувахте ли? — попита Мариам Андовк.

Никой не й отговори.

— Страхувам се — призна си шепнешком Мариам. — Защо плесента отстъпи?

Сложил ръце на кръста си, командирът закрачи из кабината на кораба.

— Дикран, затъмни илюминатора! — помоли Мариам, присвивайки очи. Тя се престори, че двете слънца, пълзящи по небосвода, я притесняват.