Читать «Планетата на мъглите» онлайн - страница 2

Той не можеше да отговори, затова замълча.

— Чудя се дали наистина някога ще можем да се върнем на Земята. Небето на тази планета не е ясно, и дори да дойдат да ни спасяват, няма как да ни открият.

Цялата планета беше плътно загърната в мъгла, която сигурно никога не се вдигаше.

— Мисълта, че ще остарея тук, на тази планета, ме кара да полудявам!

Откакто се разби ракетата, тя повтаряше тези думи по сто пъти на ден.

— Каквото и да говориш, нищо не може да се направи. Виждаш, че аз правя всичко възможно, за да останем живи. Не ни остава нищо друго, освен търпеливо да чакаме.

— Така е, за съжаление… — каза тя недоволно и отвърна поглед от него.

Забелязвайки това, той за сетен път си помисли дали да не й каже: „Най-добре ще е, в края на краищата, да обикнеш мене“, но и този път си замълча. Страхуваше се, че може веднага да го отреже, пък и нямаше защо да бърза да й го казва точно сега.

— Отдавна не съм ходил за риба, ще отида да наловя малко — промени той темата, стана и взе сака, който си бе направил от връвчици и въженца.

— Хубаво. Нали трябва да се яде… — каза тя, но, изглежда, се сети за нещо лошо, защото добави: — …може да има нещо опасно, да беше взел онази пушка.

— Добре — измърмори той, макар да знаеше от досегашния си опит, че на тази планета няма животни, които могат да му сторят зло. Затова не му се носеше тежката пушка с инфрачервени лъчи. Той обаче не можеше да не я послуша, особено след като толкова рядко биваше внимателна.

— Искам да наловя повече риба, та може да се забавя. Ти не мърдай оттук — каза той с радостна нотка в гласа и потъна в гъстата мъгла.

Отначало вървя направо към реката, а като стигна до нея, зави нагоре по течението. Ако се заблудеше сега на тази, покрита с мъгла планета, никога повече нямаше да намери пътя, затова се ориентираше по реката, където имаше само две посоки: по течението или срещу течението. Както си вървеше, мина покрай огромно розово цвете, което постепенно изплува в мъглата и след това отново изчезна в мъглата зад него.

— На връщане ще изровя това цвете и ще го посадя при нас — измърмори той, но множественото число, което употреби, го сепна.

Той наистина мислеше за двамата, но дали и тя мислеше така? Усети с ръката си тежката пушка и като разбра, че вероятността е съвсем малка, продължи нагоре по брега на реката. Реката неусетно правеше завой и ставаше все по-тясна и по-тясна.

— Много ще се наловят! — каза си той и заложи сака.

Рибите на тази планета никога не бяха имали работа с рибари и затова той бързо-бързо ги вкара в мрежата. Известно време лови запалено, но след това се измори и полегна край реката.

Изведнъж се чуха стъпки. Той скочи и се ослуша. Да, наистина бяха стъпки. Някой се движеше. Да не беше ехото на звука, който беше чул преди това?

— Е-е-й! — извика той. Гласът му отекна като ехо.

Не, не беше ехо, това бяха хора.

— Къде сте?

— Има ли живи хора? — извика той по посока на гласовете. — Тук съм, край реката!

Стъпките приближаваха и постепенно се очертаха фигурите на трима души, които изникнаха в мъглата. Нямаше съмнение, че това бяха хора от спасителния отряд.