Читать «Планетата на ветровете» онлайн - страница 11
Джордж Мартин
Гарвана се подхилваше доволно, когато ги пресрещна на площадката за кацане.
— Когато направите това — заяви той на групата, — можете да се наречете летци.
Дълго време след това Марис вярваше, че е безумно и безнадеждно влюбена в него.
Тя поклати тъжно глава и допи чашата си. Сега всичко това й се струваше глупаво. Две години след онази среща Гарвана изчезна безследно в морето. Поне по десетина летци умираха всяка година и крилете на повечето се губеха с тях. Причините най-често бяха грешки при полета, неочаквани нападения на дългошиестите сцили, бури, които да ги повалят във вълните, привличани от метала в крилете светкавици — имаше безброй начини да загинат. Според Марис повечето летци просто губеха ориентация и не достигаха до крайната цел, а продължаваха да летят слепешката, докато не капнат от умора. Единици се натъкваха на най-смъртоносната опасност за всеки летец: безветрието. Но Марис вече бе достатъчно опитна, за да си даде сметка, че такива като Гарвана са най-вероятни кандидати за среща със смъртта — номерът му беше само глупаво, лишено от смисъл перчене.
Гласът на Дорел я изтръгна от спомените.
— Ей, Марис — сепна я той, — да не заспиш?
Марис остави празната чаша и се пресегна към пуловера си.
— Още не е изсъхнал — предупреди я Гарт.
— Студено ли ти е? — попита Дорел.
— Не. Време е да се връщам.
— Прекалено си изморена — предупреди я Дорел. — Остани за през нощта.
— Не мога — отвърна тя и сведе поглед. — Ще ме чакат.
Дорел въздъхна.
— Тогава вземи сухи дрехи. — Той се надигна, отиде в другия край на стаята и отвори резбованата врата на гардероба. — Ела си избери нещо, което да ти става.
Марис не помръдна.
— Предпочитам да летя с моите дрехи. Няма да се връщам повече.
Дорел тихо изруга.
— Марис, не говори така. Хайде ела, вземи си дрехи. Ако искаш, остави твоите в замяна. Няма да ти позволя да тръгнеш с мокри дрехи.
— Съжалявам — рече Марис.
Гарт й се усмихна, а Дорел стоеше до гардероба и я гледаше настойчиво. Тя стана и се уви по-плътно с кърпата, докато се отдалечаваше от огъня. Краищата на дългата й черна коса прилепваха по шията. Двамата с Дорел преровиха гардероба и тя си намери панталон и кафяв вълнен пуловер, които да пасват на стройната й жилеста фигура. Дорел я гледаше, докато се преобличаше, след това избра дрехи за себе си. Когато свършиха, двамата отидоха при рафта до входа на стаята и си взеха крилете. Марис прокара издължените си силни пръсти по сегментите, за да види няма ли пукнатина, или слабо място — крилете рядко се разваляха, но когато това се случваше, причината най-често беше в съчлененията. Платът сияеше ярко и изглеждаше също толкова здрав и гъвкав, както в онези далечни времена, когато бяха долетели звездните мореплаватели. Доволна от огледа, тя пристегна презрамките на крилете. Бяха в добро състояние, Кол щеше да ги носи още много години, както и децата му поколения наред след него.
Гарт бе застанал до нея. Тя го погледна.
— Не ме бива в приказките като Кол или Дорел — подхвана той. — Аз… уф. Сбогом, Марис. — Той се изчерви и сведе поглед. Летците никога не се сбогуваха. „Но аз не съм летец“ — рече си тя, прегърна Гарт, целуна го и му каза сбогом — думата, която използваха безкрилите.