Читать «Писмо от илюминатора» онлайн - страница 3
Теодор Стърджън
Дейви Джоунс, признавам твоята сила. Не е чак каквато я раздуват по вестници и списания. Такава просто не може да бъде. Но рано тази сутрин, когато шквалът ни връхлетя със скорост седемдесет и пет мили, открих, че в морето вятърът и вълните имат силата да откъртват парчета боя от корпуса; че могат да мачкат стоманена ламарина като прост картон; че могат да изтръгнат здраво заварените основи на крановете, които използваме за тежки товари, и да ги метнат зад борда. Но корабът е плътно затворен и съвсем сух отвътре, тъй като заковахме задния трюм, затворихме водонепроницаемите прегради и закрихме отдушниците. А ако се държа за перилата, все още мога да обикалям кърмата. Все още мога да излизам на палубата и да казвам право в рибешката мутра, че с мен и моя кораб си си намерил майстора.
Ти си убиец.
Третият шквал бе отминал и ние се тътрехме като изнемощял вол с тежък товар по безкрайно нагорнище. Аз и хлапето отворихме водонепроницаемата врата откъм подветрената страна, измъкнахме се на палубата и пак я залостихме зад себе си. Добрахме се до парапета на кувертата и застанахме там, гледайки как корабът превъзмогва вълна подир вълна. От време на време изчезваше цял. Откъм бакборта и щирборда имаше единствено океан. Под нозете ни — океан. На седемдесет метра от нас средната надстройка се превръщаше в остров. По-нататък пак океан. А още по-нататък се подаваше бакът. Зад нас друг остров — кърмовата надстройка. Сетне трите островчета се сливаха и отново се превръщаха в кораб.
Парцаливи облаци прелитаха над главите ни като запокитени камъни. Единият бе надвиснал ниско, на пет мили от нас откъм бакборта. Налетя четвъртият шквал и стенанията на щагите се засилиха с още една-две октави. Черният облак спря, завихри се, израсна и изведнъж се втурна насреща ни с вой.
— Внимавай! Назад! — викнах аз на хлапето.
Ала то изобщо не ме чу. Стоеше и яздеше побеснялата палуба, сякаш бе част от нея. Прескочих задния тръбопровод, хукнах към трюмовия капак, проснах се зад комингсите и вкопчих пръсти в обшивката. Останалото стана само за три секунди, но сякаш бе цяла вечност… шквалът се стовари с мрак и заслепяващ порой; прелетя покрай нас и изтръгна океана изпод кораба… сигурно тъй е било, защото рухнахме като камък сред мрака. Проснат по корем зад капака, аз зърнах онази вълна; зърнах как гребенът й се къдри над върха на предната мачта. Видях и момчето изправено да се крепи с две ръце срещу камшичния удар на вятъра, извило лице нагоре,за да посрещне стената от сиво-зелена вода. Усетих как корабът се разтресе, когато средната надстройка пое главния удар, а сетне върху ми се срути с премазваща тежест грамада от солена вода. Сякаш подир векове тя отмина и аз отново поех дъх, но хлапето го нямаше. По барабана на лебедката зърнах бели налепи.
