Читать «Писателите и войната» онлайн

Елин Пелин

Писателите и войната

Тежката кървава война се свърши. Страшните последици от нея угнетяват и измъчват народите, но миризмата на барута и изпаренията на кървите, мизерията на войника, гробовете и раните се отдалечават малко от спомените. Ала тоя кървав ураган, който мина като проклятие над човечеството, тая физическа и душевна беснота при утихването си, вместо да избистри духовете, да пречисти идеите и да изясни мислите, създаде още по-голяма тъма и мътнота. Тоя човечески катаклизъм опустоши и разбърка нестабилизираните психични пластове и образува една разбъркана купчина без върхове и без пропасти, дето не можеш да видиш ни старото, ни новото.

Съвременният човек, който преживя това, изгуби всички морални начала, обърка понятието за добро и зло, изгуби душевна мощ и днес не се чува нищо освен викове й крясъци на изгубени в хаоса хора, които взимат за път всяка случайна чертица по безрадостната видима повърхност.

Голямата руска революция даде надежда на половината от човечеството, на всички угнетени от несправедливия мир народи, на всички отчаяни класи и човеци, но и тя не обнови, и тя не излекува, и тя не донесе мир, не успокои човешката душа и не даде щастие на руския народ. И над света расте и набъбва страшната въпросителна и при всеобщия вик за път всеки сочи нататък, накъдето му прилегне.

Светът издребня. Душата на човечеството намали обема си. И останала без великите пориви за красота и чистота, не може да храни моралните зародиши в нея и те гният безплодни. Под обширния хоризонт на земята никъде не се вижда ни светлият образ на Христа ни вдъхновената фигура на Дон Кихот. Пигмеите и къртиците, които търсят дупки под земята скриха и почупиха жезъла на бога и търгуват с тресчиците от него.

При такова едно положение всички, търсейки причината на това нещастие и виновниците на тая мизерия, сочим бясно един на други и викаме — тоз, тоз!… От тоя упрек не са пощадени и скромните български писатели, които през войната не бяха друго освен едни войници под заповедта и контролата на военните началници.

Българските писатели обикновено не се числят под знамената на разните партии, защото самите водители на партиите отбягват да имат в редовете си мислещи хора, а мислещите хора отбягват да влизат там, дето няма нищо друго освен една демагогия, в повечето случаи най-долнопробна. По тая причина нашият писател не е активна личност в партийните борби. Стоящ настрана от тия борби и отдаден изключително на своето изкуство и на чиновнишкото си занятие (защото всички почти писатели са и чиновници), той не се бърка в политиката, не е в течение на нейното подземно развитие и като чужд не може да има нито въздействие, нито авторитетно мнение по въпросите, които никнат и се менят ежеминутно.

По тая причина той не може да използува за обществени и политически борби своите богати наблюдения и над живота във всички слоеве на нашето общество.

Не възпитан в социалните борби, не отраснал в политическите среди, угнетяван всякога от мизерия и житейски несгоди, от КОЙТО не може да го отърве недоходната литература, той става чиновник и изгубва съвсем възможността да бъде общественик.