Ти — мое Начало — от слово към дело,от дело към слово човешки звучи.Над пътя му слиза небето отновои грее с разумни и топли очи.Дори да ме следватпредчувствия смътнии в мене да плачат жестоки беди,и бурята с облацитежко да тътне —аз зная, че дишат във мрака звезди.И нощем, и денем в света им изцяложивее загледан човешкият род,и делнично време,от гръм разцъфтяло,кове на земята ни звездния плод.И стенат в усилие моите жили.Набъбват в душата ми древни дедии мене за пътяне друг ме поживи,а земната кръв, придошла от звезди.Заслушан във свода,натегнал от бури,загледан нагоре към светлия прах —през буйни гори и орлови клисурииз Българско пеш пътешества монах.Вървеше в просторнавеликденска вечерс тоягата дрянова, кипнала в сок,и беше все пътник, на вяра обречен.Вървеше почти до небето висок…Той родза родинав нощта разтревожи.Над тази пробудена слънчева пръстда грее след туйот револвера с ножаза клетванай-святиябългарски кръст.И днес на Апостола мъжката клетвадушата ми срива със сини води —да жъне от делника своята жетва,запътен пешакъм безсмъртни звезди.Какво с мен се случи?Дали ме обърка?Защо не потърсих уют досега?Защо на реката планинската мъкатече укротена сред пясък в брега?И с бели салюти черешови клонипрез моето утро в стъклата гърмят,а сития святот себични законивсе тъй си светува,но без да е свят!Привикнахме с вещи и лични възторзида чоплим живота,а шепнем за духи всеки след хиляди празнични позиза вятър от лаври напряга пак слух.А в кладите —слово и дело — в Началоизгаря в едно, да не бъде тъма —да бъдеей тазисветкавица бялас юмручната правдаслед мигна гърма.В душите ми белег —трицветен и сърмен —расте, не зарастваи вечно боли,защото е ранаи дълго е кърменот лютите мълниив черни скали.И дъх да не стига —земята прескитал —пожизнен е белега в мойте гърди —единствено с него, родино, съм жителна твоите яркигорещи звезди.И пеш към звездите под облак тревоженаз нося в ръцете си шепа от сняг,която загребахот синия Роженда хвърля край гордия Дунавски бряг.Вървя и в шума на планинската сянкаживота пак тайнственкипи поривист —Тук точи зъба си студен пепелянка,там диша със корен небесния лист.И преспа от мраморв крайпътните храстибелее на хълма. Какво е било?И плахо пристъпям. На святото мястозвездица е слязла над младо чело.И топлото ехо на звездни балканиповтаря залутан през времето глас,и в мен тържествуват,белязани с раниПаисиев порив,Вапцарова страст.Тъй грее небето с копнеж по челата,над нашите пориви бдяло нощес,и тъй съществува в духа на делата.Ти —дух на звездите —в живота ни влез!А мъдри наставници шепнат уроции вечно на примери всеки е вещ.Зад мене се хилят небесни пророци:„Ейвижте —върви към звездитепак пеш…“Докрая! Напук на блюстители строги,пак дръзко нагоре изправям главаи чувствамкак яркия,буйния огънразгарячовешките ми сетива.И чувам с дълбоко и глухо кънтенекак мрака просторенизгарят звезди,и раснаткъм тайнствотобудни антенив праха на далечни и умни следи.И лумват огньове.В кръга им прасветълпроблясва треваи трепери крило,и на просълзенитечерни дърветаопирам горещои будно чело.И тръгвам нататък… Пътувам разнеженкъм тебе — Родино,към теб — Свобода,и слушам напролет как буйно и свежотече размразената снежна вода.И утрото тръпне от хорове птичи,и в сините взривове преди деня —аз пеш към звездитевъзторжено тичамда взема от тяхи за нас светлина.
