Читать «Петър Раков (Спомен)» онлайн

Елин Пелин

Петър Раков

Спомен

Далече на поетичния остров Родос, в някой кът, тих и необитаем, в гроб, непосетен от никого, неизвестен никому, спи вечен сън бедният Раков.

Моето въображение често ме пренася там, далече през морята, към тоя благ и топъл юг, пред тоя неизвестен и печален гроб, и мили спомени оживяват в паметта ми.

Има на света хора, които човек обиква при първо запознаване и към които сърцето никога се не лъже в чувствата си. Тия хора, за жалост, твърде редки, приличат на нежни полски цветя със скромни краски, с дъх, леко и приятно усещан, но вечно траен. От тия хора с нежни сърца, могъщи и непридирчиви към хорските слабости, доверчиви до наивност, беше и Петър Раков.

Човек среден ръст, със слабо лице, с черна мастилена брада, с черни очи, които светеха зад очилата му приятно, доверчиво и безгрижно. Малката му приведеност, слабата и болезнена червенина на лицето му и честите сухи покашлювания издаваха явно недъга, който носеше в гърдите си и за който той с такава безгрижност и неприкритост говореше понякога.

Раков беше свършил историко-филологически факултет, живял беше дълго време в странство, владееше езици и като дълбоко начетен човек, неговите беседи увличаха всички, още повече, че той имаше ум и дух, свободен от оковите на официалните лъжи и еснафски условности.

Човек, който обичаше свободата за себе си, проповядваше я на другите и я желаеше на всички. С какъв жар и с какво детинско увлечение той ни четете и превеждаше от немски някои глави от книгата на Макс Щирнера „Едничкият и неговата собственост“. Той учителствува малко, служи малко в бюрото на пресата, но тоя чиновнишки живот, тъп, безличен и безидеен, беше почти отвратителен за него и той от едното и от второто място, дето можеше да има добра кариера и дето всички го обичаха за неговия честен характер и безукоризнена служба, доброволно си даде оставката.

Когато го назначиха за учител в Солун, той ликуваше от радост. Една от причините за това беше, че там на юг топлият и благ климат щеше да подействува благотворно върху болните му гърди. Но него го вълнуваше и една скрита радост, че той отива в една страна, дето кипи трескава, ту явна, ту глуха, борба за свобода, че там трескаво расте едно гигантско дело, което зове и увлича.

Неговите писма, дълги и подробни, които получавах често от там, тъй много говореха, че той е доволен от мястото си и че средата не го задушава, както тук.

Когато на другата година се върна, аз го видох вече отслабнал и малко замислен. Южният въздух не бе му подействувал никак. Но той вече не мислеше за здравето си. С още по-голямо безгрижие говореше за болестта си и с помирение за смъртта. Той беше вече човек, посветен на делото. Като знаеха разклатеното му здраве, неговите близки и неговите другари го съветваха и молеха да не отива вече в Солун, а да остане в родния си град Пещера малко на спокойствие и почивка. Но той не ги послуша, той бе се посветил на освободителното дело и цял беше погълнат от това. С какъв възторг разправяше той за хората, с които работи и с които се среща.