Читать «Песента на палача» онлайн - страница 2

Ханджията извади парче изсушен бекон от торбата си и захапа осоленото месо. Рицарят им беше разказал ужасяваща история за стригоите, кръвопийци в самия Оксфорд, града на Краля. Сър Годфри беше дал тържествена клетва да ги преследва, докато ги избие до един. Беше ли Монахът с пълните червени устни един от тези кръвопийци? Демон от ада? Монахът рязко се завъртя на седлото; улови погледа на Ханджията и направи знак за благословия към него. Кръчмарят се извърна. Не биваше да си мисли такива неща. В крайна сметка Монахът беше член на Църквата, но от друга страна толкова много свещеници, монаси и калугери от различни ордени бяха се отказвали от истинското си призвание! Ханджията пришпори коня си. Обичаше да язди отпред, освен когато се сблъскваха с опасност. Въпреки това тайно си представяше, че е водач на групата, а ако нещата стигнеха до сблъсък, винаги можеше да си послужи с мъдростта и бойните умения на сър Годфри.

— Добри ми Ханджийо!

Сър Годфри хвана юздите в една ръка, а с другата попи потта от обгарялото си лице. Докато яздеше, седлото му скърцаше, а ризницата му подрънкваше войнствено.

— Не е ли хубаво да пътуваш по пътя на поклонниците към Кентърбъри, за да се помолиш пред благословените мощи на свети Томас Бекет?

— Слава на Бога, сър Годфри — отвърна Ханджията. — Ще чуем ли още някоя история?

— Да, а също и песен — обади се златокосият Оръженосец, чиито сини очи и гладко лице блестяха от възторг, че е на път.

Сър Годфри се завъртя в седлото.

— Монахът има хубав глас, дълбок и весел. Монахът направи гримаса с очи, приковани в Рицаря.

— Хайде, сър Монах, развесели ни! Мъжът сви рамене.

— Казвам се Хюбърт, сър Годфри, и гърлото ми е пресъхнало.

Ханджията му подаде меха си. Монахът го хвана с лекота и изстиска струя червена течност в отворената си уста. После върна меха, оригна се тихичко и се впусна в сладка, тържествена песен, която възхваляваше млада жена, привлякла вниманието на някакъв художник в едно имение близо до Ил дю Пон в Париж. Пееше на нормански френски; мнозина знаеха този език, но гласът на Монаха беше толкова жизнен и приятен, че го оставиха да пее сам, наслаждавайки се на песента му в този ясен пролетен ден. После спряха за малко при един кладенец, за да утолят жаждата си и да изядат сушеното месо и плодовете, които носеха.