Читать «Палавият дядо» онлайн

Фредерик Пол

Палавият дядо

Махлон роди Тимъти и Тимъти роди Натан, и Натан роди Роджър, и живяха дълго на Земята. Но после Роджър роди Оруил, а той буквално се увлече: роди Огастес, Уейн, Уолтър, Бенджамин, а също и баща ми Карл. Явно беше прекалил, щом Хидион Апшър реши да се намеси.

Камбанката на вратата задрънча, известявайки нечия визита. Точно в този момент ние се целувахме в гостната и Люсил се ядоса, че ни попречиха. На прага стърчеше як старец с почерняло като въглен лице и сини очи. Тупаше с нозе, за да изтръска снега, и ме гледаше въпросително.

— Орви?

— Аз съм Джордж — отвърнах.

— Изтрий от лицето си червилото, Джордж — рече, докато се вмъкваше в стаята.

Люсил набързо оправи прическата си. Той я огледа с поглед на познавач, бавно свали палтото си и го закачи на облегалката на стола до камината.

— Аз съм Апшър, Хидион Апшър. Къде е Оруил Декстър?

Тези думи ме накараха да се откажа от първоначалното си намерение да изхвърля неканения гост. Вече кажи-речи година не бяха ни разпитвали за Оруил Декстър и живеехме в мир.

— Той ми е дядо, господин Апшър. Какви ги е забъркал този път?

Старецът поклати глава и ме изгледа втренчено.

— Ти си негов внук? И смееш да ме питаш какви ги е забъркал?… Къде е?

— Не сме виждали дядо Оруил пет години — признах честно.

— И не знаеш къде е?

— Не, господин Апшър. Той никога не казва къде отива, а като се върне, никога не казва къде е бил.

Старецът стисна устни, пресегна през Люсил към масата, наля си уиски и рече на момичето:

— Повярвайте ми, човек трябва да се държи далеч от тия Декстърови. Хайде, върви си у дома.

Люсил го изгледа мрачно, отвори уста да каже нещо, но аз се намесих:

— Тя е моя годеница.

— А, да, разбира се. Значи не ми остава нищо друго, освен да си побъбря с Орви. Леглото застелено ли е?

— Господин Апшър — реших да протестирам аз. — Не че не обичаме дядовите приятели, но само Господ Бог знае кога ще се върне той. Може да е утре, след половин година, след много години…

— Ще почакам — подхвърли той през рамо и се заизкачва по стъпалата нагоре.

Първите две седмици бяха трудни. После свикнах. Позвъних на чичо Уейн и му разказах за визитата на господин Апшър. Той беше крайно развълнуван.

— Един висок як тъмнокож старик ли? — попита възбудено.

— Ъхъ. И ми се струва, че не е за пръв път тук.

— Ха, че защо пък да не е бивал и по-рано… — Чичо Уейн направи кратка пауза. — Виж какво ще ти кажа, Джордж, събираш братята си и…

— Но не мога да го направя, чичо — прекъснах го аз. — Харолд е в армията, а къде е пропаднал Уилям никой не знае.

— Добре де, не се вълнувай. Ще ти звънна веднага, щом се върна.

— Заминавате ли, чичо Уейн?

— Да, Джордж — отсече и затвори телефона.

И тъй аз продължих да се радвам на компанията на господин Апшър. Винаги най-младите са прецаканите.

Люсил повече не се появи вкъщи. Аз я посетих един-два пъти, но тъй като да се кара ягуара беше студено, Уилям беше духнал с форда, а джипът според Люсил не е подходяща кола за разходки, не ни оставаше нищо друго, освен да седим в стаята й. А майка й с плетка в ръце сегиз-тогиз подхвърляше хапливи реплики за дядо Орви и онова момиче от Итънтаун.