Читать «Пайнс (Живи или мъртви)» онлайн - страница 2
Блейк Крауч
Извън тези факти светът и неговото място в него бе като текст, написан на непознат език с напълно неразбираема терминология. Усещаше как истината витае някъде покрай границите на съзнанието му, но си остава извън него.
Вървеше по тиха квартална улица и оглеждаше всяка кола, покрай която минаваше. Дали някоя от тях не е негова?
Къщите от двете страни бяха безупречни — току-що боядисани, със съвършени малки квадрати яркозелена трева, отделени един от друг с декоративни огради. Всяка фамилия бе изписана с печатни бели букви върху черната пощенска кутия.
В почти всеки заден двор се виждаше пъстра градина, заета не само от цветя, но и от плодове и зеленчуци.
Всички цветове бяха невероятно изчистени и живи.
Между втората и третата пряка се намръщи. От ходенето се беше задъхал и болката отляво го накарала спре. Свали сакото си, издърпа ризата от колана си, разкопча я и я разтвори. На вид беше по-лошо, отколкото го чувстваше — по цялата му лява страна имаше тъмно пурпурно петно с нездраво жълто по краищата.
Нещо го беше ударило. Здравата.
Предпазливо прокара длан по черепа си. Главоболието си беше налице и ставаше все по-силно с всяка следваща минута, но не откри някаква сериозна травма, освен синината отляво.
Закопча ризата си, напъха я в панталоните и продължи по улицата.
По всичко личеше, че е претърпял някаква злополука.
Може би автомобилна катастрофа. Или падане. Или пък е бил нападнат — това можеше да обясни липсата на портфейл.
Трябваше веднага да отиде в полицията.
Освен ако…
Ами ако е извършил нещо лошо? Ако е престъпник?
Възможно ли беше това?
Може би беше по-добре да изчака, да види дали няма да си спомни.
Макар че нищо в градчето не му се струваше дори смътно познато, той осъзна, че чете имената върху всяка пощенска кутия, докато се препъва по улицата. Подсъзнателно ли го правеше? Защото някъде дълбоко в себе си знае, че една от тези кутии ще носи
Сградите в центъра се издигаха над боровете няколко преки по-нататък и за първи път дочу шума на движещи се коли, далечни гласове, бръмчене на вентилационни системи.
Замръзна насред улицата и неволно наклони глава настрани.
Взираше се в пощенската кутия пред двуетажна викторианска къща, боядисана в червено и зелено.
По-точно не в кутията, а в името върху нея.
Сърцето му заби по-бързо, макар да не разбираше защо.
МАКЕНЗИ
— Макензи.
Името не му говореше нищо.
— Мак…
Но първата сричка му говореше. Или по-скоро предизвикваше някаква емоционална реакция.
— Мак. Мак.
Той ли беше Мак? Това ли бе името му?
— Казвам се Мак. Здрасти, аз съм Мак, приятно ми е да се запознаем.
Не.
Начинът, по който думата се оформяше в устата му, не беше естествен. Не беше като нещо негово. Ако трябваше да е честен, не му харесваше никак, защото събуждаше…
Страх.
Ама че странно. Незнайно защо, думата предизвикваше страх.
Може би някой на име Мак го е наранил?
Продължи нататък.
След още три преки стигна до ъгъла на Главната и Шеста улица, където седна на сянка на една пейка и пое бавно и внимателно дъх. Огледа улицата, отчаяно мъчейки се да открие нещо познато.