Читать «Павечерка» онлайн

Добри Жотев

Павечерка

Спорът ни на коя от седенките да отидем приличаше на кавга. Нямахме кой знае какъв избор — едната беше в село, другата — в отдалечена махала. Докато изтъквахме своите за и против, Янчо щукна някъде, върна се подир малко и приключи препирнята, като съобщи:

— Ергени, тукашната седянка е заспала работа.

— Ти откъде знаеш? — попитаха го недоверчиво.

— Надзърнах през пенджерата, те откъде зная — заяви с гордост той. — Верно, има една гостенка от Знеполье, ама страх да те побие от нея — на кръв гледа.

— Значи заспала работа, кажеш. Е, щом е заспала, нека си спи — махна Станчо и ни поведе към махалата.

Бях най-малкият от всички — четвъртокласник в пернишката гимназия. Кой знае защо, ергените ме мъкнеха навсякъде с тях. Не отказвах — интересно ми беше. В отдалечената махала отивах за пръв път на седянка. Из пътя не знам защо си припомних тлаката в Алтъново от „Под игото“.

Не съм бил далече от истината — седянката, на която се озовахме, не се различаваше много от алтъновската тлака. Нямаше ги само Цанко, булка Цанковица, Чонината Стайка и Иван Боримечката. Иначе не липсваха моми, припявки и наддумвания. Там сварихме и неколцина ергени от съседното село. Момите предяха, а те свиреха на гусли и кавали.

Някои от нас се намръщиха — другоселците не влизаха в сметките. Една от момите обаче не позволи да се отдаваме на чувствата си — повика ни в другата стая и доверително зашепна:

— Наумили сме си да направим павечерка!

Това означаваше двамина от нас да се върнат в селото и оттам да донесат, по-точно да откраднат, две-три кокошки. Тези кокошки да бъдат сготвени от момите. Сготвеното ще е нашата павечерка — вечеря някъде след полунощ.

Предложението ни въодушеви. Станчо незабавно пое отговорната задача и се обърна към мен:

— Айде!

Потеглихме. Само че аз не бях спокоен — кокошкарството не ми се нравеше. Представях си как ни залавят и на другия ден според обичая ни разкарват през село, окачили на шиите ни кокошки за смях на мало и голямо. Моят спътник усети тревогата ми и ме шибна небрежно по врата:

— Нема да се плашиш! Да не ми е нещо сефте?!

Замълчах. Не исках да ме мисли за страхливец. Когато влязохме в село, Станчо оповести:

— От Тимевите кокошки че краднеме.

Тиме, както и останалите селяни, нямаше курник. Кокошките нощуваха върху таванските греди на говеждата кошара. Тя беше досами дома му. Ние обаче минахме отзад и набързо се намъкнахме в нея. Погълна ме абсолютен мрак. Можех само да чувам дишането на говедата и ритмичното подрънкване на подбрадните им вериги, понеже преживяха. Ноздрите ми напълни топла влага и приятен дъх на тор. Стоях неподвижен и безпомощен.

През това време Станчо, вече покачен на гредите, действаше. Напипа в тъмното кокошка и докато тя се опомни… за шията. Да не вдига врява. За тия кокоши драми, разбира се, съдех по издаваните от тях звуци: кр-кр-кр-крък. И пак: кр-кр-кр-крък.

Нямах желание да помръдна от мястото си, но Станчо ме пришпори:

— Не май се!

— Как да се кача — отвърнах извинително, — гредите са много високи?

Той нареди да съм направел като него. Стъпвам между рогата на някое от легналите говеда. Изненаданото животно ще изсумти и инстинктивно ще вдигне глава. Използвам движението като трамплин и се докопвам до някоя греда.