Читать «Очите на истината» онлайн
Иво Станков
Иво Станков
Очите на истината
1
Виновни бяха телефоните. Но така или иначе той се запозна с Ваня. Сладък глас и остър език. Звънеше на Дейн и след една (поредната) грешка попадна на непознато момиче. Тя му каза вежливо, че е сбъркал последната цифра …и той благодари на Бога, че ремонтираха централата. Е, подобни нещастия му се случваха все по-често, сякаш телефоните бяха в перманентен ремонт. Наложи се да навърти 5–6 телефона с различна последна цифра, докато отново попадна на нея. Но се надяваше да си струва. Пък и Дейн се бе разболяла и не можеше „…да танцува в подобно състояние!“. Но той знаеше — не беше заради настинката, не беше защото нямаше да може да танцува. Всички щяха да я харесат и болна. Но самата тя не можеше да си позволи да е болна, не искаше да си го прости. Не искаше да
Когато се бе запознал с нея това наистина го бе впечатлило, както впечатляваше всички останали… Но постепенно разбра, че то не е просто желание да си достави удоволствие, изглеждайки добре. Откриваше, че я е обсебило, че дрехите са само фетиш, че външният вид е само маска, криеща властната й душа… Вкусът й се бе превърнал в някакъв извратен ню-ейдж снобизъм… А тази модна перверзия се пренасяше и върху него. Понякога го смазваше погледът й, който твърдеше: „Погледни се! Виж се колко си старомоден, колко безвкусно си облечен — джинси и фанела! Кой носи джинси?!? Ти си луд! Не, по-лошо — ти си безинтересен! Все някой трябва да ти казва!…“ и това заставаше между тях като стена, по-дебела от приказките на родителите му. Струваше му се, че по-лесно ще й прости изневяра. Но тя и не мислеше за това… А и никой друг не виждаше, че го е превърнала в роб… Пред другите Дейн беше добра, мила, щастлива, доволна че го има; понякога от лицемерието й му се повдигаше…
Но най-лошото бе, че Дейн му налагаше своя начин на живот, своя стил, своите решения; случваше се, когато я потърсеше, за да излязат, разговорът да завърши така: „И не обличай пак джинси! Облечи си черния кожен панталон и тъмносинята ризка… Да, прозрачната, дето ти я купих…Разбира се, че е хубава, всички те харесват така!“… Познаваше целия му гардероб и не му оставяше никакъв избор. Никога не му даваше да каже изречение, започващо с „Аз…“. Той не можеше и да отвори уста, дори пред познатите им. А поискаше ли да го стори — виждаше в очите й онази искрица „…Млъквай скапаняк! Ти даже не можеш да си срешиш косата, без да ти кажа как! Мислиш, че имаш какво да кажеш — не, бейби, остави твоята мила Дейни да го каже!…“.
Майка му и баща му я обожаваха. Нейната снимка бе на лично място — на телевизора. А това бе невероятно — там стоеше снимка на прадядо му от Първата световна… или от Междусъюзническата … и снимка от тяхната сватба… Майка му говореше за нея, сякаш беше светица: „Тя има такива хубави очи… и носи такива скъпи дрехи… и има такива…; ако баща ти се загледа по подобно момиче, ще му счупя главата! Та тя е прекрасна… и е точно за теб!“. Но майка му бе тъпа. Та тя не различаваше философия от филология! Не можеше да види през очите му, а когато понечеше да й каже нещо, тя го прекъсваше грубо : "Мълчи, глупако! Как можеш да не я желаеш?! Ти си мухльо! Вярно, мислеше си той, мухльо съм. Мухльо съм, защото не мога да я зарежа. Но, вероятно повлиян от всичкото време, прекарано с нея, не можеше да си представи, че ще се появи пред хората без нея, без експлозивния й външен вид, без нейните съвети как да се облича,… как да мисли… Изведнъж бе започнал да поставя всички свои стари приятели в изградената от Дейн рамка… и ги загуби, един по един. Но намери нови. Дълбоко в него един глас твърдеше, че не бива да ги нарича приятели, че те са само лицемери и сноби, че се държат така не защото им е приятно, а защото смятат, че по този начин ще изглеждат по-интересни и важни в очите на другите… както бе със самата нея.
