Читать «Отпадъци» онлайн - страница 3

Рей Бредбъри

— Аз… — започна Ралф Фентрис.

— Където Сам помогна да сготвят онази невероятна доматена супа с кората отгоре, която трябваше да пробиеш, за да стигнеш до супата. Как поръчахме три пъти супа и нищо друго освен три бутилки Le Corton и за щастие имаха свободна стая и останахме там през нощта, не бяхме в състояние да шофираме до Париж, и ти спа в банята…

— Не исках да преча…

— И Сам каза: ела да спиш на леглото, само не гледай…

— Милият Сам.

— И наистина говореше сериозно.

— Да, разбира се. Емили, скъпа, това беше преди да се запознаем.

— Не, не е вярно — каза жена му. — Беше само преди шест години. Уилма беше на четиринадесет.

— О — каза той.

— Всичко е наред. Бях се съгласила да отидеш. Нищо не изглеждаше не наред, щом Сам казваше, че е.

— Милият Сам. Както и да е, останах в банята и не само че не гледах, но дори си напъхах памук в ушите.

— Надявам се, че не сме те обидили.

— Няколко стона и няколко радостни вика не могат да обидят никого. — Той наля още вино.

— А помниш ли как Сам каза на кмета на Париж да пребоядисат Айфеловата кула? Какво нахалство! И те го направиха. Когато цялата я окичиха с лампи, тя засия в меко оранжево и топло червеникавокафяво, като мрамора на парижките сгради. И как се опитваше да запази някои от онези стари мръсни автобуси с платформите отзад, където младежите можеха да се трупат и да подвикват на хубавите момичета? Сам го направи.

— Господи, наистина го направи!

— И как той беше онзи — дори от общество на Хемингуей не го направиха! — който накара „Уийкли Тур“ да включи бара на Хари в онази малка алея точно до операта, където можеше за съвсем малка сума да намериш чудесен хотдог и бира и да слушаш как барманът си спомня за Папа? И как убеди управителя на „Риц“ зад ъгъла на Place Vendome да отвори отново бара на Хемингуей, осветен с онзи чудни цитронени и оранжеви светлини, със снимките и книгите на Папа навсякъде по стените, и как сервираха грапа — никой не я поглеждаше, но на Папа му харесваше! И как Сам започна онази дискусия в „Интернешънъл Хералд Трибюн“ под заглавие „Кой е погребан в гробницата на Наполеон“ и доказа, че е генерал Грант! И…

— Чакай малко! — прекъсна я Ралф Фентрис. — Пресъхваш. Накваси си мустаците.

Гледаше го как й налива Le Corton.

— Същото вино пихме в Авилон! — възкликна поразена тя.

— Как е станало така, че съм поръчал точно него? — Той примигна срещу етикета.

Една сълза се търкулна по бузата му.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Имам чувството, че наистина обичаше Сам.

— Да! И точно затова трябва да ми помогнеш да го прогоним. Разкажи ми някакви отвратителни неща за него, за да мога да престана да му се възхищавам, да престана да го харесвам и може би накрая да го намразя и да му кажа да се маха.

— Нека си помисля. Да се сетя за нещо наистина ужасно, нещо отвратително. Мммм… Ами…

— Е?

— Не мога да се сетя за нищо. Разбира се, Сам беше мерзавец, хулиган и женкар, всички тези чудесни качества. Но знаеш ли, те някак си му прилягаха, като ловна шапка, като обувки с неподходящ цвят на тъмен костюм. Още щом направеше нещо гадно, то просто му се разминаваше. Всички казваха — ох, този Сам, това ужасно момче. Но нали разбираш? Той така и не порасна. Аз самият не бях цвете за мирисане. Но той направи от това изкуство и занаят. Виждаш го да пикае от покрива, а той свива рамене и казва, че проверява посоката на вятъра. Хващаш го в леглото с гаджето си, а той ти се усмихва невинно с детската си усмивка и казва: исках само да разбера какво намираш в нея! Бива си я. Продължавай! И се изнизва през вратата. А ти така умираш от смях — да, от смях! — че забравяш за яда си. Господи! Помниш ли когато отиде във Франция по случай двестагодишнината от Революцията им и заяви на всичките си парижки приятели, че се е върнал да отбележи провалилата им се революция? И преди да успеят да го убият на място, изброи всички провали! Революцията, завършила с терор и Наполеон. Възстановяването и повторното премахване на монархията, Парижката комуна от хиляда осемстотин и седемдесета, когато французите се сражавали срещу есенците извън града и се избивали помежду си вътре. Хиляда деветстотин и четиринадесета? Провал. Ние трябваше да спасяваме Франция. Четиридесет — четиридесет и четвърта? Ние се бихме и вкарахме дьо Гол в Париж. Провал, провал и пак провал! И от всички тези провали, казал Сам, какво излезе? Създадохте най-прекрасната страна на света, най-красивия град в историята — Париж. И френските му приятели прибрали ножовете и го разцелували. Сам! Сам!