Читать «Отмъщението на гарвана» онлайн - страница 2

Беше единадесет часа вечерта на 31.Х. До часа и минутата, когато бях роден, оставаха още близо пет часа. Пет часа, в които трябваше да допия остатъка от бутилката, да свърша едно-две неща и да се самоубия. Още не бях решил нито какви ще бъдат нещата, нито как точно ще сложа край на така наречения си живот. Не ме и интересуваше. Цялата ми кариера на журналист според колегите ми се дължеше на интуицията ми. Точно тя щеше да ме води и сега. Нямах повод да се съмнявам в нея. Щях да разбера на кое кога ще му дойде времето. В момента се чувствах като парцалена кукла с дистанционно управление. Алкохолът нямаше нищо общо с това.

Изпих последната чаша на един дъх, запалих една от последните цигари в празния пакет от „Кемъл“, който открих в джоба си, и извадих клетъчния телефон от якето. Проведох общо четири разговора, като нито един не трая повече от две минути. С всеки един от хората, с които се свързах, можех да се разбера с половин дума — толкова добре се бяхме сработили по време на работата ми като журналист. Когато затворих за четвърти път телефона и го изключих, по бузите ми течаха сълзи. Не си правех труда да ги крия — и без това в кръчмата нямаше никой, ако не се брои барманът и онези неколцина пияници, които спяха по масите в очакване на някой приятел, който да ги събуди от летаргията ми и да ги почерпи едно, две или двадесет питиета. Вкарах кредитната си карта в терминала на бар-плота, набрах сума, която бе с доста долари повече от сметката ми, закопчах якето си и излязох на студа.

Вън вятърът бе направо ужасяващ. Вече наближаваше полунощ — Нощта на Вси светии чукаше на вратата и чакаше някой да й отвори. Не че навън имаше кой знае колко мераклии. Явно повечето хора се бяха прибрали в уютните си домове, в топлите си легла, до нагримираните си, преливащи от фалш и поквара „любящи“ съпруги и кротко спяха в очакване на новия ден. Само при мисълта за това ме обзе погнуса. Пред очите ми сякаш изплува ергенската ми квартира — студена, пуста, безлюдна като улиците около мен, леглото, от което лъха аромат на прясно изкопан гроб с привкус на самота и мъничко подправки — отчуждение, тъга, мъка и какво ли още не… превъзходно ястие за самотници, което задължително се консумира охладено до абсолютната нула, до онзи студ, който не може да бъде прогонен с печка, завивки или алкохол, а само с онова архаично, вписано в Червената книга чувство, наречено любов и за последен път документирано от някой си Уилиам Шекспир в нещо като пиеса на име „Ромео и Жулиета“.

Усещах как челюстите ми конвулсивно се свиват в яростно ръмжене. Насилих се да спра и вместо това да се огледам. Вече почти бях стигнал до гробището. Наругах се наум защо не се бях сетил да си взема фенерче, но точно в този момент нов порив на вятъра отмести петнадесетина облака и луната се показа в пълния си блясък. Наоколо стана светло като ден. За мен бе детска работа да открия необходимото ми място.

Четиримата души, на които бях позвънил, си бяха свършили перфектно работата. Единият тъкмо привършваше изкопаването на гроба. Другият се суетеше около поставена на статив дигитална видеокамера и явно правеше проби на осветеността. Третият и четвъртият бяха прекалено заети да държат на мушка жените, скупчени около най-близкия надгробен камък.