Читать «Отмъщението е сладко нещо» онлайн - страница 3
Сибин Майналовски
— Да ме прощавате, крал Торен, но имам малка разправия с дъщеря Ви. След като приключа с нея, ще напусна не само двореца Ви, но и цялото кралство. Засега обаче не се месете, за да не Ви превърна набързо в морков и по този начин да отърва не само себе си от досадното Ви бръщолевене, но и цял народ от Вас самия.
Чух как кралицата ахна от възмущение. За нея ме беше грижа толкова, колкото и за краля. През цялото време не бях свалял очи от Леа. Преди няма и половин ден само при вида й щях да остана без дъх: по дяволите, беше наистина красива… Сега обаче пак бях без дъх, но поради коренно различни причини.
— Нито една жена в моя живот не се е подигравала така с мен безнаказано, Леа — заговорих бавно аз. — Имаше няколко, които се опитаха…
Вдигнах ръка и започнах да изричам магическата формула. Думите се бяха врязали в мозъка ми като излети от нажежена стомана още по време на пътя ми насам. Всяка сричка и звук произнасях толкова бавно, колкото позволяваше самото заклинание — исках трансформацията да стане постепенно, за да мога да й се насладя пълно. Зад мен кралят крещеше на стражата да ме спре… те обаче не можеха да помръднат: малко предпазни мерки никога не са излишни.
Първо поддадоха ръцете й: цветът им на слонова кост избледня като стара икона, гладката кожа се проряза от множество дълбоки бръчки, а ноктите се деформираха като набръчкана от вятъра повърхност на езеро. Стройните й крака заприличаха на два изсъхнали от бури чвора, косите й, които някога оприличавах на разтопено злато, посивяха и оредяха, носът й се сключи хищно напред, устните й се напукаха, а зъбите изпопадаха един по един.
Оставих единствено непроменени очите й. И, разбирате ли, това беше най-злата част от отмъщението ми. По този начин лицето й все пак запазваше някаква малка част от чара на 18-годишната девойка, която някога бе била красива като зората… и същевременно си оставаше лице на злобна и лъжлива старица, сгърчена от интриги и клюки.
С едно движение на свободната си ръка сътворих огледало пред нея. Тя се погледна и изпищя. Продължи да пищи и докато изричах формулата за придвижване в пространството. Дори и след като се материализирах в Кроучън, отзвуци от писъците й все още звучаха в ушите ми.
Ухилих се злобно. Слава Богу, че ми хрумна да доразвия заклинанието на стария си учител по магически умения и да добавя към него и една-две руни, колкото да направя девойката безсмъртна. Нека има време да размисли върху постъпката си.
В крайна сметка, след може би 1000–2000 години (жените са толкова тъпи същества, че понякога им отнема