Читать «Отец Герасим» онлайн - страница 2

Отец Герасим дигна глава и отведнаж запя:

Хоро играе пред манастира, калугер гледа от манастира, па на момите тихом говори: — Проклети да сте две малки моми, що не зяпахте два дни по-рано, доде не бях се покалугерил, покалугерил, душа покаял…

Гласът се разнесе нежен, мелодичен, сърдечен. Всички го слушаха усмихнати. Малкото прозорче отгоре се отвори. Цековица се облегна на него и изслуша песента също усмихната.

Когато отчето свърши, кметът го удари по рамото и извика:

— Браво, отче. Хубав човек си! Защо си си почернил душата? Ха да те оженим!

Цековица се изсмя високо отгоре. Всички обърнаха очи към прозорчето. Отец Герасим замечтано притвори очи и без да й каже нещо, пак запя:

Не ми се сърди, невесто, невесто, първа изгоро, че тая вечер и вчера късно се в къщи прибирам, пиян-залян се завръщам… Завчера, във неделята, във друго село отидох стари акрани да видя. Там срещнах булче хубаво, слънце не беше — стопи ме, вино не беше — опи ме…

Той пееше тихо, провлечено и мечтателно. Всяка дума се късаше от сърцето му, стоплена от искреност, заразяваше, увличаше и будеше в душите на слушателите му мека и сладка тъга по нещо мило, безвъзвратно изгубено, много желано и никога непостигнато.

— Ех! — простена с дълбока въздишка кметът, когато отец Герасим свърши и удари възторжено с юмрук по масата.

Цековица слезе и застана пред вратата на кръчмата.

— Отче, повторете тая песен. Много ми хареса — каза тя.

— Тая песен знам от малък — каза отчето. — По нашето село из Тракия скиташе един интересен човек. Никодим се казваше. Свиреше на гусла и пееше. Песните сам си ги правеше. И тая песен е негова. Чуден глас имаше тоя човек, но беше пропаднала личност. Беше се увлякъл по една циганка. Хубавица една. Зарязал беше дом, жена, деца и скиташе по селата да пее и да пие по кръчмите.

— Хубава песен — каза Цековица — Изпейте я пак, отче! И вие пеете хубаво. Много хубаво.

Тия ласкави думи паднаха като милувка в душата на отец Герасим и по лицето му мина приятен свян. Кметът и Стоичко подпомогнаха молбата на Цековица с любоугодие към нея и с малко скрита завист към калугера. Той изпи чашата си и запя пак.

Цековица седна пред вратата на ниско трикрако столче, унесена, с втренчени към калугера очи. Кметът, Стоичко и Младен не отделяха очи от нея. Песента на нейната хубост вълнуваше душите им като песента на монаха. Едната будеше желания, на които другата плетеше венци, и тия бедни мъже, пияни от вино, падаха в забрава и се чувстваха герои на небивал празник, който няма свършек.

При последните думи, които изпя високо, отец Герасим вдигна ръце, сви юмруци и ги сложи тежко на масата.

— Интересен беше тоя Никодим — каза той, още непоел дъх, за да не отбие вниманието от слушателите си. — Приятен, гласовит, умен, а целият си живот бе заложил за една циганка. Падаше и малко иманяр. Разправяха, че изкопал едно гърне старо злато. Стопил го цялото и направил на циганката гердани, гривни, цели златни пантофки.

— Трябва да е била много хубава — обади се Цековица.

— Много, много хубава!

— Виждал ли си я? — попита пак Цековица.