Читать «Отдел Убийства: Илюзия за грях» онлайн - страница 5

И на първо място сред заподозрените ще бъде колекционерът Бишов. Човек, който е имал постоянен достъп до апартамента и добре е познавал ценните вещи в него. Втори заподозрян автоматично ставаше бившият съпруг Анисковец, който също е посещавал често дома и също е познавал добре всяка една от картините по стените, както и всяка скъпоценност по кутийките за бижута. Настя чувстваше, че съвсем скоро ще изникнат трети, четвърти и дори двайсет и пети заподозрян. Стига само да копнат по-дълбоко, и заподозрените ще се окажат неимоверно много. Най-неприятни й бяха подобни дела. Ако се окаже, че част от картините или украшенията на Екатерина Венедиктовна са били подменени, тогава версията за причината на убийството ще си остане една-единствена и ще трябва да търсят виновните сред огромен брой заподозрени. Това беше досадна работа.

Ако ли пък се окаже, че наистина не е изчезнало нищо, тогава ще се наложи да измислят съвсем нова версия, и то не една. Това вече беше доста по-интересно.

* * *

Тя никога не се учудваше на факта, че почти не изпитва нужда от сън. Такава си беше още от малка. Ира беше послушно дете и безропотно отиваше да си легне още при първата дума на майка си, без да капризничи, но това не означаваше, че тутакси ще заспи. Лежеше тихо, докато незабелязано се унесе в сън, а към пет сутринта се събуждаше и тутакси отваряше очи. При това не се чувстваше изтощена или недоспала. Просто такава си беше по натура.

Когато се случи онова нещастие, Ира беше на четиринайсет години. До шестнайсетгодишната й възраст я държаха в интерната, след което тя започна съвсем самостоятелен живот. Смисълът на този живот беше да спечели колкото се може повече пари. Трябваха й, за да осигурява лекарства и продукти на двете си сестри и братчето. И за майката, която тя ненавиждаше.

Доста й помагаше законодателната неразбория, при която имаше възможност да работи на няколко места едновременно. В пет сутринта скачаше и отиваше да премете тротоара или да изгребе снега — в зависимост от сезона. В осем миеше стълбището на съседния шестнайсететажен блок. В десет и половина тичаше на битака да разнася вода, гореща храна и цигари на търговците. В пет, когато битакът затваряше, тя се прибираше у дома, за да си отпочине. После прескачаше до магазина за продукти, готвеше си, разтребваше вкъщи, а два пъти седмично отиваше в болницата при малките и веднъж месечно — при майка си. Вечер от десет до дванайсет миеше пода и вършеше другата мръсна работа в близкото ресторантче. Не се питаше докога може да продължи това. Докога ще й стигнат силите. Живееше така просто защото нямаше друг изход. Лекарите й бяха казали, че на Наташа и Олечка вече не може да се помогне, но за малкия Павлик има някаква надежда, само че за тази цел са нужни твърде много пари, защото трябва да му бъдат направени няколко операции, а те струват скъпо. Ира дори не се замисляше дали не може да помогне и на майка си. Отдавна беше разбрала, че е вредно да се замисля. Преди няколко години беше чула по телевизията, че един известен млад киноартист е тежко болен и за лечението му са необходими много пари. От телевизионния екран апелираха към граждани и спонсори да помогнат със средства, кой с колкото може, и да внесат парите на еди-коя си банкова сметка… А актьорът умря. Ира само веднъж си помисли, че щом киноартистът и неговите приятели не са имали достатъчно пари за лечението, то какво ли ще може да направи тя сама — изобщо няма нужда да се опитва да пести за лечението на Павлик. Но този един-единствен път се оказа достатъчен тя веднъж завинаги да си каже: „Няма какво да му умувам. Налага се да работя и да придвижвам нещата напред. Не бива да спирам, не бива да се отпускам, иначе никога нищо няма да постигна.“ Беше на седемнайсет години, когато съвсем сама стигна до великата шекспирова фраза: „Тъй размисълът прави ни пъзливци и руменият цвят на дързостта ни повяхва под отровното белило на многото мъдруване“.