Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 167

Рицарите го уверили, че ще дойдат, освен ако не им попречи затвор, смърт или някоя особено важна работа.

Докато разговаряли така, доловили някакъв глас, издаващ остри и тревожни викове. Монсеньор Говен задържал коня си и попитал другарите си дали са чули нещо:

— Да, безспорно — отвърнали те.

— Да отидем да видим какво има — рекъл монсеньор Говен.

Пришпорили конете си в тази посока и не след дълго срещнали девойка на параден кон, която не можела да изразява по-силна болка. Монсеньор Говен се приближил до нея и я поздравил.

— Госпожице, защо плачете?

— Сеньор — отговорила тя, — заради един от най-добрите рицари на света, когото убиват в момента там долу в долината.

— Наистина ли! Госпожице, заведете ни на това място!

— Да ви заведа ли? Това е прекият път към долината. Отивайте бързо да му помогнете.

Те се устремили веднага натам. Докато се спускали по могилката, забелязали в най-ниската част на долината рицар, който се биел срещу поне десет противници, но се отбранявал забележително. Вече бил осакатил или убил неколцина, други били на крака, както и той самият, защото убили коня му. Монсеньор Говен се спуснал с бясна скорост към всички тези рицари и предизвикал нападателите достатъчно отдалече, за да бъде чут. Когато тези, които били на крака, видели да приближава групата ездачи, побягнали натам, накъдето мислели, че ще могат най-добре да се притаят. Монсеньор Говен ударил жестоко първия, когото застигнал, забил копието си в рамото му и го хвърлил от коня на земята. Монсеньор Ивен и Хектор пък повалили двама други от седлата. Тези, които успели да избягат, се укрили в гората, там, където им се струвала най-гъста. След като разбрал, че не може да ги настигне, монсеньор Говен се върнал при рицаря, когото бил освободил, и го поздравил. Другият сторил същото.

— Сеньор — рекъл монсеньор Говен, — не зная кой сте, но в момента имате спешна нужда от помощ.

— Истина е, сеньор, бъдете сигурен, че щях да загина без вашата намеса.

В този момент монсеньор Говен забелязал, че рицарят носи два меча. Останал много изненадан от това, както и всички останали. След като поговорили дълго, монсеньор Говен му казал:

— Сеньор, ако не се страхувах да ви досадя, щях да ви поискам един дар.

— В действителност — отвърнал рицарят — не бих могъл да ви предоставя нищо, преди да узная името ви.

— Бога ми — рекъл монсеньор Говен, — никога не съм криел името си от всеки, който ме е попитал. Няма да го сторя и сега. Казвам се Говен, син на краля на Оркни.

— Ах — възкликнал рицарят, — вие сте монсеньор Говен?

— Да, така е.

— За Бога, в такъв случай можете да ми поискате този дар без притеснение. Ще удовлетворя всяка ваша молба, стига да мога.

— Хиляди благодарности — отвърнал монсеньор Говен. — Кажете, моля ви, защо носите тези два меча. Това не е обичайно.

— Бога ми, ще ви кажа на драго сърце.

Той веднага свалил от колана си двата меча. Закачил за ремъка единия от тях на някакъв дъб и положил другия на тревата. Коленичил пред него и целунал пламенно дръжката му. Сетне го извадил от ножницата, но се показала само половината му част, тъй като бил счупен по средата.