Читать «От оралото до урата» онлайн - страница 2

— Няма нищо да сторя за тебе, върви при баща си!… Жив ли е баща ти?

— Жив — отговори той с виновен вид.

— Кой му помага?

Той не отговори.

— Защо не идеш да гледаш имота на баща си и да си работиш своята работа, ами търсиш служба?

Той вдигна рамене, наведе глава, па си замина. Не съществуваше вече съмнение: тоя клетник беше засладил от ленивия живот и не му се работеше вече… Когато тръгваше, той ме изгледа тъй безочливо и значително, като че искаше да каже: «Ами ти що не ореш?» Не, разбрах, че това момче не беше вече Стоичко, но съвсем друг човек, безполезен и развален. Питах се кой ще е виновникът? Питах се кой ще го е отвлякъл от селото, за да увеличи в столицата броя на безделниците, тълпата на гладниците, които подсмърчат около държавната трапеза като забръмчели мухи над една мърша? Много тежки мисли ме налегнаха. Мислех и за дяда Мине: какъв му е сега халът, старец на преклонна възраст и изнемощял, без едничкия си син. Кой сега гледа нивите му?

Бедният дядо Мине!

IV

Минаха, не помня, две или три години и Стоичка не срещнах в София. Мислех, че се е завърнал в село, уморен и разочарован от скитнишкия живот и заловил пак бащиния си занаят. Тая мисъл ме радваше. Аз исках нарочно да ида на лов пак къде Горни Богров, за да навестя стареца и да се уверя лично, че блудният му син се е завърнал към дълга си и към честния и благороден труд на селянина. И щях да се радвам като за мое чедо. Но като се връщах от един болен, на площада при «Свети Крал» видях, че беше се събрал шумен митинг против правителството. Викове, крясъци: «горе», «долу», «ура!» Навалицата се затласка и потегли като един поток из улицата, с викове. Една пияна тълпа ме блъсна и насмалко щях да падна. Обърнах се и видях между другите Стоичка. Озверил се, погрознял и неузнаваем! Той ревеше най-високо от всичките. Ама дрипав!… Позна ли ме, или не, но аз се престорих, че го не познах… Скотът! Той бил тука пак! И сега прави политика! Наскърбих се, изпълних се с възмущение. Ах, нашата столица е лют минотавър и когото глътне, той е загубен вече. Чак до дома ми пищеше на ухото Стоичковото реване.

V

А случи ми се, та след време минах покрай Горни Богров. Първата ми длъжност беше да ида у дядови Миневи. Узнах, че той вече не е на тоя свят. Тежки години прекарал след избягването Стоичково и умрял преди една година. Найдох само баба Миневица, болна: разплака се, като ме видя. Завайка се за Стоичка като за умрял. Не знаех какво да й кажа: той наистина беше умрял за родителите си и за себе си… Патици не можах да убия и заранта се пак завърнах в София. Кога излязох из село, аз се сетих и погледнах наляво: видях нивата на дяда Мине. Тя беше запустяла, от години парясана. Буренак и тръне по нея. Приличаше на умрял човек и ми дойде да заплача… И пак възкръсна в ума ми оня хубав спомен, когато пъргавият и жив Стоичко ми правеше с ръка знак за поздрав, весел и независим, като пореше дълги бразди с ралото, с благородното и честно българско рало. Де бе сега Стоичко? Никога няма вече да изкара от тая нива своя насъщен хляб. Той ще го изкарва чрез викане «ура» и «долу», додето е жив.“