Читать «Остриетата на Кардинала» онлайн - страница 3

Наближаваше полунощ.

Съненото драконче мързеливо се прозина.

— Късно е, нали? — рече Кардиналът и нежно се усмихна на малкото крилато влечуго.

Чертите на лицето му бяха белязани от умората и болестта през тази пролетна нощ на 1633 година.

Ако всичко беше нормално, той щеше скоро да си легне. Успяваше да поспи малко, когато безсънието, мигрената и болките в ръцете и краката го пожалваха. И най-вече, ако никой не дойдеше да го събуди по спешност, за да даде разпореждания или да свика незабавно съвет. Каквото и да се случеше, той ставаше в два часа през нощта и секретарите му веднага го заобикаляха. Бързо си правеше тоалета, закусваше няколко лъжички бульон и работеше до шест часа. След това понякога поспиваше два часа допълнително, преди да започне претовареният му ден с гъмжилото от министри и държавни секретари, посланици и благородници. Но днес кардинал Ришельо не беше приключил с държавните дела.

* * *

Панти на врати изскърцаха в другия край на библиотеката, след това някой премина по паркета с решителна крачка и прозвънтяха шпори, докато кардинал Ришельо препрочиташе доклада за политиката срещу Лотарингия, който трябваше да бъде представен на краля. Неуместният в този час шум, нарастващ и отекващ силно под изрисуваните тавани на библиотеката, успя да събуди дракончето. То, за разлика от господаря си, вдигна глава, за да види кой пристига.

Беше благородник, обигран в изкуството на войната. Едър, силен, все още представителен въпреки годините, с високи ботуши, с шапка в ръка и с рапира на кръста. Носеше сивосинкав дублет с червени цепки на ръкавите и съответен панталон до коленете, чиято кройка беше не по-малко строга и груба от материята. Макар че бе избръснат, личеше си, че брадата му има същия сребристосив цвят, както косите му. Грижливо подстригани, те покриваха бузите на сурово лице, белязано от битки и продължително яздене, а може би и от скърби и неволи. Държеше се войнствено, наперено, гордо, почти провокативно. Погледът му трудно можеше да бъде смутен. Пръстен от потъмняло сребро с печат красеше безимения пръст на лявата му ръка.

Ришельо не сложи край на мълчанието и продължи да чете, докато посетителят му търпеливо чакаше. Той се подписа на последната страница, поръси я, за да изсъхне по-бързо, и духна върху нея. Надигналите се кълба прах раздразниха ноздрите на дракончето. Малкото влечуго кихна, с което предизвика усмивка на устните на Кардинала.