Читать «Операция „Фауст“» онлайн - страница 6

За всеки случай реших да не се предавам:

— Нашият генерален секретар е стопроцентово прав: наоколо е пълно с откачени.

2.

Бях решил да взема такси, но изведнъж ме осени да ида на работа пеша. Юнската сутрин обливаше със слънце Москва река, по крайбрежната улица нямаше жива душа, ще речеш, че цялата столица е избягала в отпуск.

Издрапах до станцията на метрото „Фрунзенска“ и градската картина рязко се промени. Стотици московчани и гости вървяха по улиците и пресичаха площада, разхождаха се, тълпяха се, тъпо зяпаха витрините на магазините, блъскаха се пред таблата с изложени вестници. И тогава я видях.

Не съм от типа улични свалячи. Затова просто тръгнах след нея, страхувайки се да не я изгубя сред тълпата. На какво се надявах? Че тя ще вземе да се обърне и… Какво „и“? У нея имаше нещо, което караше и най-ефектните мадами наоколо да изглеждат бледи и незабележими. Тя се спря пред една витрина и аз видях отражението й в стъклото — изправени рамене, светла коса, която някак неповторимо обрамчваше загорялото й лице. Тя рязко се обърна, погледна ме право в очите и… равнодушно отмина нататък. Ситуацията беше очевидно безнадеждна. Дълго мярках в тълпата нейната висока изправена фигура и тежката вълна от светлоруси коси, поклащащи се в ритъма на походката й. Накрая тя рязко зави и се скри зад вратите на метрото. Край.

Пресякох „Комсомолски проспект“ и се запътих към кафене „Романтици“ да пия едно кафе. Апетитът ми беше се изпарил напълно.

В застоялия въздух на прокуратурата се усещаше нещо необичайно. Постоях пред вратата на кабинета си, докато бавно пъхах ключа в бравата. По коридора постоянно се захлопваха врати, а от лабораторията по криминалистика се чуваше непонятен шум. Седнах зад бюрото и набрах телефона на Мойсеев.

— Добър ден, обажда се Турецки. Можете ли да ми кажете какво става при вас?

— Веднага идвам, Александър Борисович!

— Ама няма нужда, Семьон Семьонович… — Но Мойсеев вече бе затворил телефона.

Криминологът Семьон Семьонович Мойсеев се вмъкна с рамото напред в полуотворената врата. Беше се издокарал — в униформата на съветник от правосъдието, с многобройни медали на сакото. По лицето му се четеше огромно смущение, примесено с тържество. Само разнищените маншети на свежоизпраната му риза напомняха за предишния Мойсеев.

— Какво става — да не са ви извикали на поклон при генералния?

— Не отгатнахте, гражданино началник.

— Значи в поликлиниката? Смятате под прикритието на тези залъгалки да прередите опашката?

— Саша, не ме принуждавайте да използвам оценъчни прилагателни.

— Карайте, не се притеснявайте!

— Вие сте бездарен следовател.

— Признавам — бездарник съм. Но все пак какъв е номерът?

— Виж, това вече, Александър Борисович, е моя малка тайна… — Стори ми се, че Семьон Семьонович фъфли по-малко от обичайното. — Шегувам се, Саша. Вчера ви нямаше, а при нас, така да се каже, има забавни новини. Докато вие с капитан Грязнов се занимавахте с оная бъркотия, при нас изпратиха момичета… Не, не! Не в този смисъл! Стажантки — цели три! И двама младежи. — Той намигна заговорнически. — Да вървим!