Читать «Онеправданият» онлайн - страница 2

— Ето — рекох си, — една тема, която ми дойде през прозореца.

— Гори ми душата — захвана той. — Нямам спокойствие. Но преди да вляза в акция, рекох да се допитам и да изложа плана си на един голям мислител, познавач на живота и на човека… неутрален и авторитетен.

Аз съм депутат. Хубаво ме гледай ти мене. Аз играя важна роля в околията, на мене се дължат изборите в оня край, хора се избиха, невинни пострадаха. Турихме всякого на мястото му, унищожихме врага. Върху моите плещи се министри издигнаха. Аз пари харчих. И тия министри на мене скъпо ми струват. Колко пуйки и кокошки са ми изяли, колко баници и колко вино са изпили! Не е много евтина работа да си водач на народа… Но днес аз съм пренебрегнат и отхвърлен. Мене ме лъгаха, че министър ще ме турят. И народът чакаше. Но други си уплетоха кошницата върху моя гръб, върху моето разорение. Не мога повече да стоя неутрален. Решен съм на борба! Непознатият приятел се наежи ужасно и скокна от стола.

— Кажи ми… ти авторитетен безпартиен познавач на хората и на човека, мислител, творец на духовни блага за целия български народ, без разлика! Кажи ми, нямам ли право и аз лично да допринеса нещо за въздигането на тая държава? Че ние какво сме, ние защо сме! Нима само като хайвани да вдигаме ръце? Че ние с тия ръце не можем ли и кормило да държим? За другите ли само трябва да работим? Аз там, който живея между народа, имам планове, разбирам нуждите му. Ни-ма трябва да оставя други да го залъгват?

— Успокой се, приятелю, успокой се, не се нервирай — казах му меко аз, защото индивидът много се възбуди и с такова напрежение махаше ръце, като че се напъваше да излезе из кожата си.

— Няма да се успокоя. Искам да чуя какво ще ми кажеш ти.

— Не съм запознат с вашите работи. Чужд съм на всяка партийност.

— Тогава аз ще ти кажа. Стъпвам в борба. Отделям се и ще се боря. Като мене недоволници има още… Ще си подадем ръце. Стига тая гавра над нас! Ето ми изявленията.

Нервираният гост почна да бърка в пазухата си и извади голям портфейл, пълен с банкноти.

Право да ви кажа, господа, светнаха ми очите, като ги видях. Той забележи това, усмихна се малко успокоен и рече незначително:

— Току-що получих сега заплатата. След това извади някаква изписана хартия и ми я подаде.

— Ето това нещо. Само не зная как да го нарека — декларация ли, позив ли, протест ли, какво там… Ти като писател научи ме! Писателят всякога трябва да бъде в помощ на народа.

— Манифест го наречи — рекох.

— Ха… видиш ли: „Манифест към всичко честно и безкористно в нашия живот“. Сега, моля, направи го тъй малко по писателски. Дай му по-висок стил и тури огнени думи. Кажи нещо за Ботев и Левски! Може и за Хаджи Димитър. Аз искам народът да разбере що искаме ние, които носим върху плещите си министри и управляющи. Ние, пренебрегнатите и отхвърлените.

Нямаше какво да правя. Исках по-скоро да се отърва, взех ръкописа, прегледах го, поправих го, турнах му някоя и друга запетайка и му го върнах.

— Благодаря — рече той, — няма да забравя. Аз пак ще имам работа до тебе. Ако борбата се увенчае с успех, може и някоя биографийка да ми напишеш… Тя ще се харчи много, печалби ще имаш. А сега сбогом. Благодаря ти. Значи, манифест да го нарека?