Читать «Олаф Ван Гелдерн» онлайн - страница 5

А било е време, когато сам той и неговите критици са съзирали нещо в творенията му, в онзи рой ситни песни, балади, монолози и поеми, които блещукат като хубава огърлица, изтървана случайно на някое бунище, каквото е напр. българската литература. От тия си творения сам поета е доволен — и недоволен. Доколкото мога да досетя, недоволството му не е толкова от тях, колкото от мисълта, че с тях той не е дал всичко, що може да даде; а да създаде другите, които му разпъват душата, няма необходимата за това външна охолност. И да не е съвсем тъй, все пак в цялата догадка половината е несъмнено истина.

Коледа, 1902 г.

P.S. Когато преглеждах първата коректура на тая бележка за Олаф ван Гелдерна, получих вест, че той починал скоропостижно. Вече беше късно да променям това, що бях написал, макар че смъртта дава свобода на перото ми, и аз бих могъл още много неща да кажа, а казаните с недомлъвки да изтъкна по-ясно. Сега той преминава в другата фаза на своя живот, за която приживе бяха хубавите му сънища. На един свой събрат, жив и в смъртта, когото нашия поет е възпял, той влага в устата следните думи — несъмнено ехо на собствени интимни чувства:

„Честит е тоз избранник, чийто дух, като ковчега Ноев, пренесе от прежний свят в послешний онова, което е в промени непроменно. Той подир смърт от себе си оставя най-чистото, най-хубавото — жица от царството на сенките безплътни, която ще го свързва с тоя мир.“

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Силвия Гогова и Виктор Гугушев

Публикация

П. П. Славейков, Събрани съчинения в осем тома, том 1. Български писател, С. 1958.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6618]

Последна редакция: 2008-04-22 10:00:00