Читать «Океанският кръвопиец» онлайн - страница 3

— Съществото очевидно е някакво главоного — простичко рече Оскар, но в очите му се четеше срам и ужас, които не ми харесаха.

— Октопод ли?

— Може би. Или чудовищна сепия! Или някакъв ужасен непознат вид!

Зеленикав облак затули луната и аз видях един от мъжете да пълзи на четири крака по палубата. После нададе внезапен писък, приближи се до перилата и протегна ръце към морето. По цялото протежение на парапета изведнъж се надигна гигантска бяла маса. Тя запулсира сред сенките, след което се изля в отвратителен поток върху палубата, обкръжавайки човека без звук. Бедният глупак се опита да се измъкне. Той пищеше, лицето му се кривеше от ужас, но нещото вече беше увило гнусните си пипала около него и го повлече. Бавно и ужасяващо.

Главата му се прасна в перилата и пурпурна струя, не по-тънка от корабно въже, шурна от черепа му и се издигна над палубата, оформяйки малко езерце при краката на Оскар. Едно от смукалата се прилепи о дясното му слепоочие, а друго се пъхна под ризата му и се залови с гръдния му кош. Опитах да му се притека на помощ, но Оскар ме задържа, без да ми каже нищо. Тялото му побеля, покри се със слуз и се промени пред очите ни. И нито един човек не пристъпи напред, за да го предотврати. Ненадейно, докато гледахме безмълвни, трупът, чиито очи вече блестяха, бе блъснат няколко пъти в процепите на перилата.

Но не можеше да мине оттам. Главата му скоро се превърна в невъобразимо подобие на нещо, за което не бихме дръзнали дори да си помислим и на всички ни стана адски лошо. Въпреки това продължавахме да се взираме в страховитата сцена, странно омагьосани от нея. Наблюдавахме нещо изключително жестоко и невероятно жизнено, демонстриращо пред нас неограничените си възможности. Там, под забулената луна, сред фосфоресциращата пустош на тропическите води, видяхме законът на човека да се престъпва от нещо безгласно и светотатствено и съзряхме могъща унищожаваща материя, безмозъчна и сладострастна, подчиняваща се на закон, по-древен от човека, по-древен от нравствеността, по-древен от греха. Това беше живот, поглъщащ друг живот, правещ го насилствено и без никакъв разум; живот, чиято сила непрекъснато растеше от погълнатите жертви; живот, който ликуваше, докато ние един след друг ставахме негова плячка.

Но не можеше да прокара тялото през перилата. Дърпаше и дърпаше, докато най-накрая го остави. Вятърът беше утихнал и в мъртвешката тишина изведнъж чухме злокобен плясък. Втурнахме се напред и огледахме тялото. То сякаш плуваше в бяло желе. Оскар извика нещо, ние го омотахме и го изхвърлихме зад борда. Тогава Оскар започна да чете механично от един черен молитвеник, а аз стоях и мрачно съзерцавах отворената врата на бака.

И до днес не зная как накарах мъжете да влязат там. Но го направих — с помощта на Оскар. Мога да го видя, стоящ до помещението, с лъснала на фона на нямата звездна пустош глава. Мога да го видя, поклащащ стиснати юмруци срещу спотайващите се страхливци на палубата, даващ отсечени заповеди. Зная, че му помагах, и по-късно открих, че кокалчетата на юмруците ми бяха изподрани и обезцветени дотолкова, че той трябваше да ме превърже. Бук също ни помагаше — Бук, със своето ужасено лице и устни, треперещи в някаква страшна неспособност да проговори!